Благодарение на нашите приятели от “Спомени от Народната република” ще може да четете серия от публикации, посветени на периода 1944-1989 година. Преди предоставянето на информация от тях, в сайта ни този важен, спорен и голям момент от историята ни не беше силно застъпен в сайта ни. Ние, съвместно с помощта и информацията, която ни предоставят ще се опитаме да поправим това.
Международната детска асамблея “Знаме на мира” е фестивал на детското изкуство под егидата на ЮНЕСКО, организиран по идея на Людмила Живкова, тогава председател на Комитета за култура. На 16 август 1979 г. в София е открита Първата международна детска асамблея “Знаме на мира”, в която участват деца от 79 държави. Заедно с нея е открит и комплексът “Камбаните” край София (сега близо до кв.”Младост 4″). При откриването на монумента там има поставени 68 камбани от държави от всички континенти. Отново не случайно бетонната конструкция е от еднакви правоъгълни тела, ориентирани към четирите посоки на света, като в най-високата част на монумента – в сфера, която наподобява планетата, са вместени седем камбани – символ на седемте континента. Интересен факт е, че по случай 1300-годишнината на българската държава, нашата камбана била отлята така, че да тежи точно 1300 кг – нито грам повече или по-малко.
Image may be NSFW. Clik here to view.Целият този проект се обединява от мотото “Единство, творчество и красота”. Името, и девизът на асамблеята са взаимствани от философската система на Николай Рьорих – руски художник и философ. В първата асамблея, продължила до 25 август, участват деца от 79 държави. Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да са през три години. Асамблеята е приета като нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира и е подкрепена от ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява “Знаме на мира” със званието “Вестител на мира”. До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Асамблеята от 1989 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Заради „Знаме на мира“ в България гостуват Ленард Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джани Родари и др. Поради настъпилите събития в България при прехода към демокрация на 30 август 1990 година българската страна прекратява международното детско движение “Знаме на мира”.
През 1999 година, Евгения Живкова се опитва да възстанови движението, но среща сериозна критика сред обществото. През 2004 г. Атлантическият клуб в България дори поставя нова камбана в чест на приемането ни в НАТО. Съзнавайки иронията – още повече, че наоколо са камбаните на вече несъществуващите СССР и СФРЮ, клубът добавя надпис „НАТО в служба на мира”. Днес “Камбаните” е в прилично състояние и често в почивните дни са атракция за малки и големи. Image may be NSFW. Clik here to view. Image may be NSFW. Clik here to view. Image may be NSFW. Clik here to view.
Дори и най-върлият опонент на социалистическия режим в България не би отрекъл подема на множество направления в сферата на промишлеността, селското стопанство, туризма. Всеки от нас е чувал, а мнозина от вас помнят, какъв разцвет са преживели “Българските държавни железници” по време на строя. Благодарение на нашите приятели от “Спомени от Народната република“ ви предоставяме изключително интересна информация по темата, която може да прочетете в следващите редове.
Image may be NSFW. Clik here to view.Железопътното дело в България води началото си от построяването на първата линия Русе – Варна през 1866. След Освобождението са създадени Българските държавни железници. Дължината на железопътните линии през 1939 г. е 4426 км. След 1944 година едни от първите обекти обявени за национални строежи са транспортни, вкл. железопътните. Железопътната линия Перник – Волуяк – София, дълга 58 км, е завършена предсрочно в края на 1949 г. Железопътната линия Левски – Ловеч – Троян през 1948 г. е обявена за национален строителен обект. Изградена е от бригадири. На 21 декември 1952 г. е въведена в експлоатация цялата предбалканска линия София – Карлово – Карнобат – Бургас, третата основна артерия в направлението Изток-Запад.
Image may be NSFW. Clik here to view.Изградената жп линия Самуил – Силистра с обща дължина 114 км и и участъците Горна Оряховица – Лясковец – Златарица – град Елена, Червен Бряг – Златна Панега, Видин – Кошава и други с обща дължина 203 км. допълват изграждането на цялостната железопътна инфраструктура и играят конкретна регионална роля, изпълнявайки важни социални, икономически и отбранителни функции в най-тежките и бедни райони в страната. Към края на 1985 г. в страната са изградени 747 индустриални жп клонове, които обслужват най-големите промишлени предприятия, енергетиката, пристанищата, строителните комбинати и крупните складови бази. В тях се извършват над 60% от товаро-разтоварните операции в железниците. Електрификацията на българските железници започва през 1963 г. Въз основа на електрификацията се позволява да се започне с автоматизацията, електронизацията, механизацията на процесите и с внедряването на съвременните компютърни технологии в железниците.
С най-голям съзидателен резултат през този период е удвояването на близо 1000 км жп линии, първоначално по главното северно направление София – Мездра – Плевен – Горна Оряховица – Варна, дълго 500 км. Започва се активна работа и по основното южно направление за затваряне на този пръстен от Варна през Синдел – Карнобат – Бургас – Стара Загора – Пловдив – София. Производството на нови транспортни средства обхваща пътнически вагони различни класи. Най-големите жп заводи се намират в София и Бургас, съответно завод “Г.Димитров” и завод “Червено знаме”.Създадени са още жп заводи в Левски, Дряново, Септември, Карлово и др.За осигуряване на железниците с квалифицирани кадри в София е създаден ПЖИ “Тодор Каблешков” .
Image may be NSFW. Clik here to view.През 1962 г. с помощта на община Кърджали в парка на града е построена първата детска железница “Пионер”. През 1979 г. в подножието на южната част на Младежкия хълм в Пловдив е пусната втората детска железница. Планове и разчети за такива железници се подготвят за София, Варна, В. Търново, Плевен и другаде. Те имат голям възпитателен ефект върху подрастващите, много от децата, обслужвали първите железници, стават след време железничари. Към 1990 г разгънатата дължина на жп линии достига 7662 км, електрифицирани линии са 2650 км с приблизително 106 900 000 превозени пътника. БДЖ е основният масов превозвач в НРБ, както за пътнически така и за товарни превози.
Днес състоянието на БДЖ далеч не е това, което беше описано в горните редове. Държавните железници са задлъжнели с над 700 милиона към днешна дата, а наскоро близо 2000 души бяха уволнени. Силно се надяваме, че хората от които зависи промяната да се случи ще осъзнаят ползите, които може да извлече една държава от добре развит жп транспорт. Със сигурност факт като този, че най-високата гара на Балканите се намира именно в България (гара Аврамово – 1267 метра, част от живописната теснолинейка Септември – Добринище) може да спомогне за развитието дори на жп туризъм. Разбира се, хубаво е когато се говори за нещо да се показват и негативните и положителните му страни. В този ред на мисли не можем да не споменем, че отскоро 30 нови спални вагона започнаха да обслужват, а от доста време модерните вагони “Siemens”са в употреба. Друг добър пример са няколкото реновирани гари, които вече имат съвсем различен и далеч по-приветлив вид. Ние силно вярваме, че БДЖ ще се изправи на крака и ще започне да се развива отново, тъй като жп транспортът е един от най-удобните, евтини и ефективни.
Днес ще ви разкажем за една от най-тъмните страници от историята на НР България – Концентрационните лагери, наречени от тогавашната власт с евфемизма – Трудово-възпитателни общежития (ТВО) и станали известни сред народа като „Лагерите на смъртта”. Информацията ни беше любезно предоставена от нашите приятели от “Спомени от Народната република”
Още по времето на Царска България се създава система от концлагери, в които властта депортира противници на политиката си. По-известни лагери са Еникьой, Гонда вода, Свети Кирик и Свети Никола. В тези лагери са изпращани дейци на БКП, други противници на правителството на Богдан Филов, както и съветски военнопленници, избягали при конвоирането им към германския тил. Ликвидирани са веднага след 9-ти септември 1944 г.
Image may be NSFW. Clik here to view.Законовото начало на съществуването на лагерите след 9-ти септември 1944 г. е поставено с приемането на Наредбата-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица още през декември 1944 г. Наредбата-закон обявява за „политически опасни лица“ хора, застрашаващи „държавния ред и сигурност”. Според този закон политически опасните лица ще се въдворяват в концлагерите за известен срок по заповед на министъра на вътрешните работи след доклад на директора на милицията. Законът е приет с подписите на бъдещите му жертви – земеделци, социалисти, звенари, независими интелектуалци и др. Битува също мнението, че предложението за създаването на концентрационните лагери по примера на съветския ГУЛАГ е дадено формално от Никола Петков, който по-късно сам става тяхна жертва.
За да се разграничат от печалната слава на нацистките лагери и следвайки опита на СССР, те са наречени с евфемизма Трудово-възпитателни общежития (ТВО). Аргументът е, че в тях се изпращат “асоциални елементи”, за да бъдат превъзпитани в духа на ценностите на комунистическия морал и да способстват за приобщаването им към “новия живот”.
Първият лагер след 9-ти септември 1944 г. е създаден до Сандански – гара Свети Врач през януари 1945. Впоследствие са открити и лагерите край яз. “Росица”, “Куциян” край Перник, с. Богданов дол – Пернишко, с. Николаево, Казанлък, с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан и др. Създадени са и лагери за жени в с. Босна, Тутраканско, край с. Бошуля, Пазарджишко, с. Оброчище – Балчишко, с. Скравена-Ботевградско и др. Там са изпращани предимно бивши полицаи, царски офицери, белогвардейци, легионери и ратници, иванмихайловисти, бивши лидери на буржоазни партии, бивши министри, анархисти, николапетковисти и лулчевисти, заловените при опит за бягство от България, участници в нелегални групи и конспирации, разпространители на слухове и вицове, сътрудници на чужди разузнавания, сводници и проститутки, криминални престъпници.
Според различни източници от 1944 до 1962 година в България действат 44 концлагера. Най-големият от тях е този на островите край Белене. Решението за неговото създаване е взето на 27 април 1949 година от Министерския съвет, ръководен тогава от Васил Коларов. Лагерът функционира на територията на остров „Персин”, като жените са били на остров „Щурчето”. Причините за затваряне там са били предимно политически, но са въдворявани и немалък брой криминално проявени лица. Веднага след създаването му там са въдворени над 4500 членове (които не са били все още в затвора) на забранените партии и организации, земеделци, социалдемократи, легионери, анархисти, селяни, бунтуващи се срещу ТКЗС, и “враговете с комунистическа маска”. Лагерът се ръководи от българската Държавна сигурност. Задържаните са работили в земеделието: 600 000 м² зеленчукопроизводство, свиневъдство, голямо производство на коноп в една фабрика. Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“.
Image may be NSFW. Clik here to view.Закрит на 1 януари 1953 г., той е възстановен след унгарските събития в края на 1956 г. През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов заявява, че в България няма вече ТВО, въпреки че Белене работи с пълна сила. За да не предивика негативни външнополитически последствия, с решение от 27. VIII. 1959 Политбюро приема да се освободят всички 276 политически и 981 лица за криминални прояви. След закриването на лагера по-късно там е създаден затвор в системата на Министерството на правосъдието.
През 1959 година, след гафа на Югов и решението да се закрие лагерът на островите срещу Белене, е създаден най-жестокият лагер – “Слънчев бряг” край каменните кариери на Ловеч. Първоначално там са изпратени 166 лица от закритото ТВО в Белене, определени като “непоправими рецидивисти”. Той е секретен и по много сведения е най-страшният лагер в България. В кариерата на лагера концлагеристите работят при нечовешки условия. През този лагер са минали около 2400 души като средно на всеки десет от лагерниците един оставял костите си на това място. Закрит е през 1962 г., след скандалните разкрития на централната власт за извършените убийства и престъпления там.
Част от стената с образите на преминалите през лагера в Белене.
От създаването си веднага след 9-ти септември 1944г., в лагерите без съд и присъда са въдворявани хора считани за “реакционно настроени против новия режим”. Това са: висши служители на властта в Царство България, земеделци бивши водачи на легионери и ратници, изменници на Родината, участници в нелегални конспиративни групи и организации заради „подривно-диверсионна дейност“, разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, анархисти, сътрудници на чужди разузнавания и др. От средата на 50-те (след Априлския пленум на ЦК на БКП) до закриването на лагерите в началото на 60-те в тях се въдворяват основно лица, заподозрени в разпространяване на анонимки, фалшифициране на документи, разказване на вицове срещу комунистическите управници, младежи, изпратени от местните управления на Народната милиция като „хулигани“, както и хора извършили криминални деяния.
През 1961-62 г. са затворени последните концлагери в България , но през 1981 г. лагерЪТ в Белене е отново отворен, за да бъдат въдворени без съд и присъда около 200 младежи за “противонародни прояви”, а през 1985-1986 г. по време на “Възродителния процес” са затворени няколкостотин български турци от различни региони на страната, отказващи да сменят имената си. Неофициален девиз на лагерите са думите на Дзержински: “Врагът не се възпитава никога, а се унищожава винаги и навсякъде!”
След 1989 г., когато истината за комунистическите лагери излиза наяве в публичното пространство, заради умишлено унищожените документи от страна на милицията и органите на ДС се започва и със спекулацията затова колко хиляди души са минали през концлагерите на България. За мащабите можем да се ориентираме по някои случайно съхранени цифри. Само няколко дни след създаването на концентрационните лагери, на заседание, министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителна работа възлизат на 37 347 души. Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 г. броят на изселените възлиза на 28 131 души, през същия период през лагерите и т.нар. трудови групи са преминали 184 360 души.
Image may be NSFW. Clik here to view.Според днешни данни на Държавна сигурност от 1948 до 1956 г. са осъдени и изпратени в затвор или в лагери 23 608 души, като в последната цифра влизат само осъдените, за изпратените в лагери без съд не става дума, а те са многократно повече от осъдените –например през април 1953 година от 5000 “политически” в Белене само 1500 са били осъдени. Според някои историци и изследователи през т.нар. лагери на смъртта са минали около 285 хиляди българи, а брояТ на т.н. трудово-възпитателните лагери е бил най-малко 86. Никъде обаче не могат да се намерят категорични доказателства за точния брой на лицата, въдворени в трудовите лагери за целия период на съществуването им.
През 1990 г. е заведено следствено дело № 4/1990 за лагерите, но поради отсъствието на подходящи съдебни заседатели и липсата на категорични доказателства за престъпленията, извършени там, съдебният процес е провален, обвиняемите са освободени и делото е приключено по давност.
В статията са използвани материали публикувани по темата от различни медийни източници, както и текстове от книгата на Стефан Цанев „Български хроники” – том 4.
През 1982 г., когато рок групата “Тангра” записва първия си голям хит “Нашият град”, малцина са си задавали въпроса дали текстът на песента е бил част от тогавашната пропаганда. През същата година, по поръчение на ЦК на БКП, Министерският съвет приема прословутото 22-ро постановление, с което дава стимули на желаещите млади и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които са най-обезлюдени в страната. Благодарение на нашите приятели от “Спомени от Народната република” ви предоставяме изключително интересна информация по темата, която може да прочетете в следващите редове.
Решението на Политбюро на ЦК на БКП “За ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от 4-ти и 5-ти функционален тип, от граничните райони и в Странджанско-Сакарския край” е прието на 27 април 1982 година по докладна записка от министър-председателя Гриша Филипов. Присъстват в частност Тодор Живков, Александър Лилов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, както и коалиционният им партньор Петър Танчев. Политбюро бие тревога, че районът на Странджа-Сакар се обезлюдява, че не са решени остри социални въпроси, че 561 селища в този район и по южната и западната граница не са водоснабдени, че 200 нямат пътища до центъра на селищната система или изобщо до друго село, че 550 нямат пряка телефонна връзкаq а освен това няма и осигурено телевизионно и радио покритие. Затова Гриша Филипов предлага така нареченото 22-ро постановление за ускорено развитие през осмата петилетка и до 1990 година. В частност документът предвижда изпращането на 4000 хиляди работници и специалисти. Във всеки ОК на ДКМС има секретар, който отговаря за набирането на “комсомолски набор”, като кандидатите трябва да минават проверка за надеждност, връзки с чужбина и антиобществени прояви. Кампанията е наречена “Република на младостта”.
Снимка от военното поделение в Средец (преди Грудово) – в миналото едно от най-големите в България; снимка: фотостудио “Брилянт”
Стотици семейства подписват договори и тръгват към Малко Търново, Тополовград, Елхово, Болярово, Свиленград, Ивайловград, Грудово и др., привлечени от субсидията от 5000 лева на семейство или по 2500 лева на калпак, финансови бонуси към заплатите, опрощаване на дължимите данъци, осигуреното жилище и единственото условие – да живеят и да работят в региона поне 10 години. За да се осигури препитание за новодошлите жители, са построени жилища, открити са производствени цехове, обновен е сградния фонд. Добър пример за размаха на строителство през този период е случващото се в Малко Търново, където за удивително кратко време са открити цехове на ДСО „Електроника”, ДСО „Фармахим”, построен е Младежкият дом, нова детска градина, както и два жилищни панелни комплекса. В края на 80-те е изградено лятното кино в града, рахабилитиран и обновен е и целият пътен участък до областния град Бургас. Трябва да се отбележи и че населените места в този край (Грудово (дн. Средец), Малко Търново, Елхово, Звездец и др.)се намират в пограничната зона с Турция и в района са изградени големи военни поделения, което допълнително спомага за съживяването на региона.
Елхово- ул.Александър Стамболийски и битовият комбинат – 1983 година; Снимка: “спомени от Народната република”
В крайна сметка грандиозната по замисъл програма “Странджа-Сакар” се оказва зле обмислена и още по-зле изпълнена, което води до трудното й осъществяване и я обрича на неуспех още от самото и зараждане. Макар че първоначално всичко върви по план – освен редовите работници в Странджа-Сакар се заселват и хора от интелигенцията (макар и за кратко), започват да идват и хора от различни райони на страната, практически без никакъв критерий за подбор. Местните започват да гледат накриво пришълците, които се оказват привилегировани спрямо тях. Поради тази причина впоследствие е взето решение и местното младо население да се включи в проекта с единственото условие да остане да живее и работи там. Въпреки това миграцията на местните към големите окръжни градове започва да се засилва, макар и ограничени с т.нар. жителство. Голяма част от новодошлите се оказват тарикати, надушили отдалеч келепира, които след вземането на предвидените средства за заселване и живот по тези места изчезват безследно, а малкото добросъвестни и квалифицирани заселници постепенно се разтопяват и изчезват, най-вече заради лошите условия на живот и работа, които им се предлагат, липсата на забавления, съпътстващи доскорошния им градски начин на живот и не на последно място – недоброто отношение на местните спрямо тях.
Така постепенно в края на 80-те, още преди падането на Живков, проектът тихомълком бива оставен на заден план. Логично поставената цел от правителството с административна помощ да се засели и възроди икономически регионът, се проваля безславно. Това може да се види и от настоящето. Всеки един от вас, който е минавал през района на Странджа – Сакар през последните години, е забелязал все по-застрашителното му обезлюдяване, чиито мащаби хората, стоящи зад идеята за “Република на младостта”, едва ли са си представяли, че ще достигне. Цеховете, летните кина и младежките домове са се превърнали единствено в спомени, а единици са останалите представители на т.нар. “Комсомолски набор” и вече са далеч надхвърлили младежката си възраст. Нищо младежко няма и в самите градове, които се превръщат в мъртъвци, без признаци на съживяване. Тъжно, но истина…
Грандиозното строителство през 80-те във връзка с посещенията на дипломатическия корпус из страната.
През 80-те години всеки окръжен град с позападнал център се смята за щастлив, ако попадне в списъка за реконструкция като за “пред Дипломатическия корпус”. Тогавашният държавен и партиен ръководител има навика всяка година да прави обиколка по градовете на страната с представителите на чуждите дипломатически мисии у нас. Традицията с лятната визита на дипломатите из страната, придружавани от държавното и партийно ръководство, е поставена още през 70-те. Тогава корпусът посещава Габрово, Русе, Пловдив и др., а през 1975 г. за първи път Живков кани посланиците в родното си село Правец. Тогава е построена и прословутата „Шатра”. В последното десетилетие от социализма обаче, визитите остават паметни за населението, понеже подготовката им е предхождана от невиждан дотогава строителен бум. Починът се оказва изключително добър за провинцията, защото осигурява приоритетно средства за строителство и благоустройство в тогавашните окръжни градове, като за целта всеки окръг всячески се стреми да се представи на висота пред чужденците. След това Тодор Живков с гордост показва на чуждестранните дипломати обновените от народната власт градове. Мащабните проекти оставят след себе си едни преобразени и представителни градове. Благодарение на нашите приятели от Спомени от Народната република ви представяме доста интересна информация, свързана с мащабните строежи.
По повод „1300 години България”, през 1981 год., корпусът посещава старопрестолната столица Велико Търново, като за целта е обновена голяма част от сградния фонд, изградени са големи търговски и културни обекти, построени са и съвременните пътни артерии на града. Изцяло е реставрирана крепостта Царевец. През следващата година корпусът е поканен да посети родното място на Тодор Живков, който, освен, че е станал град, вече е и “център на селищна система” с многовековна история. Дипломатите посещават Правец още веднъж, през 1988 год., а Живков дори лично развежда с автобус посланиците между различните заводи, гордост за социализма – “Ботевградска вишна”, химическият комбинат “Пластхим” и автобусният завод „Чавдар” в Ботевград.
Във връзка с посещението на дипломатическия корпус в Плевен през 1983 г., още предишната година е изграден единственият по рода в страната ни воден комплекс, състоящ се от три уникални водни каскади, водни огледала и фонтан, станал един от символите на града. Освен това са открити и няколко луксозни за времето си заведения. Интересна подробност е, че тогава витрините на хранителните магазини са отрупани с дефицитните навремето цитруси, но никой плевенчанин не успява да си купи, защото след обиколката на дипломатите натоварват стоката и я откарват.
През 1984 год. дипломатите заедно с партийното и държавно ръководство посещават напълно обновения град Смолян, чийто център е изграждан повече от десетилетие с неуморния труд на местното гражданство. Впечатляващият вид на новия Смолян е и най-големия инфраструктурен проект във връзка с грандиозното строителство за дипломатическия корпус. Трябва да се отчете и фактът, че новия център, с построените монументални обществени сгради и транспортни съоръжения, изниква буквално върху една гола поляна. Градът е посетен от корпуса още веднъж през 1989 г.,само няколко месеца преди падането на комунистическия режим в страната.
Посещението на корпуса в Толбухин (дн. Добрич) през 1985 год. заварва добруджанския град с голяма и широка пешеходна централна улица, популярна като „жълтите плочи” с прилежащи към нея търговски обекти и обновен сграден фонд. Центърът на Толбухин става един от най-красивите и приветливи в страната.
Любопитна е историята за решението дипломатическият корпус да посети Ловеч през 1986 год, станал година по-късно областен център. Това се случва покрай ловното посещение на Живков в края на 1984 г., който пристигнал късно вечерта и колата минала покрай занемарения строеж на сегашния хотел “Ловеч”. Първият погледнал грозната сграда и рекъл: “Или го довършвайте, или го събаряйте.” Местните управници се оплакали, че Държавният планов комитет 12 г. отлага обекта, защото изисквал много средства. Тогава първият ловец на България Пенчо Кубадински подхвърлил: “Що не мине корпусът тук… и хотелът да се направи.” Идеята допаднала на Живков. Попитал Петър Младенов къде е предвидено поредното посещение на корпуса. Отговорил му, че в Правец. “Ааа, не може в Правец”, рекъл бай Тошо. Последвало решение на Политбюро за петгодишен план за посещенията на дипломатическия корпус. И тогава започнало обновлението на Ловеч. 180 млн. тогавашни лв. били вложени в грандиозна строителна програма. През 1986 год. Ловеч осъмва с чисто нов център и с… „Моста за никъде”.
Другият градски център, изграден с изключително голям размах, е благоевградският, който е един от най-красивите и до днес. Както в Смолян, така и тук, това става с неимоверните усилия и възторжен трудов ентусиазъм на благоевградчани, които дават много трудодни, за да може центърът им за удивително кратко време да придобие днешния си вид. През 1986-1987 г. по проект на архитект Ал. Баров на западната страна на площад „Георги Измирлиев” извисява ръст новата сграда на Партийния дом, в която днес се помещават Американският университет, Правно-историческият факултет на ЮЗУ „Н.Рилски” и Регионалната библиотека. Фонтани и цветни алеи освежават и разкрасяват новото площадно пространство. Реконструирани са площад „Македония” и цялата централна градска част като пешеходна зона. Новата модерна сграда на Съдебната палата придава завършен вид на площад „Васил Левски”. Сменена е изцяло канализацията в централната част на града. Изработва се и се поставя знак-емблема на южния град с автор Иван Нешев.Дипломатическият корпус и ръководството на страната е приветствано изключително тържествено от местното гражданство през лятото на 1987 г.
Обновлението на Благоевград е и последният грандиозен и изцяло завършен строителен обект в годините на социализма, превърнал се в еталон на социалистическото строителство. Не такава е съдбата на Бургас обаче, който е бил един от следващите градове предвидени за посещение на корпуса. На пъпа на центъра е било предвидено да се построи огромен ГУМ, като за целта са съборени много стари сгради. Предвиждало се е да се оформи изцяло ново централно площадно пространство, но след 1989 год. проектът е спрян.
И ако мащабните проекти оставят след себе си един впечатляващ Смолян, чисто нов Ловеч и прословутия център на Благоевград, то шуменци не успяват да видят в завършен вид започнатия през 1988 год своя нов център. Проектът за центъра на града бил готов през 88-ма година и подложен на истинско обществено обсъждане с изложени макети за пред шуменци. Изкопните работи стартирали. Съборили много къщи в центъра и дали на собствениците им апартаменти в шуменските квартали. Тъкмо излели бетона обаче и настъпил 10 ноември., а визитата на дипломатите е била предвидена за 1990 год. Заданието било грандиозно и включвало група от обществени сгради — търговски дом, концертен център, банка, поща, хотелски комплекс, ресторант и кафе-сладкарница, подземни паркинги и тунели, площади с фонтани. Изглеждало е по-амбициозно даже и от софийското НДК. Градоустройствено обаче проектът звучи логично. От векове Шумен се е развивал в направление изток-запад по протежение на Шуменското плато и реката. Получили се няколко важни успоредни улици в центъра без директна връзка помежду си. Новите сгради разрешавали проблема, като свързвали улиците надземно и подземно, едновременно за хора, автомобили и градски транспорт. Щяло да има даже подземни тролеи. За съжаление днес градът може да се похвали с най-големия изоставен паметник на социалистическия строителен бум, който вече 25 години доминира панорамата на града.
С настъпаването на демократичните промени у нас, традицията с посещенията на дипломатите из страната е прекъсната, като с това се слага и край на грандиозното строителство, известно като строителна епоха с оглед на предстоящата визита на дипломатическия корпус.
България, 1944-та година. През есента под натиска на Съветския съюз малката балканска държава търпи страховити промени. След 9 септември с.г. чрез преврат на власт идва БКП, която ще установи своята диктатура в следващите 45 години. Структурите на държавните институции от царско време са на път да се променят. Днес ще ви разкажем историята на една специфична част от тях. Тя е създадена през далечната 1925-та като отделение “Обществена безопасност”. Парадоксалното е, че поводът за образуването на институцията като спомагателен орган на МВР са атентатите на самата БКП. Около 19 години по-късно, “Обществена безопасност” вече се нарича “Държавна сигурност” и служи предано на българския цар. С идването на новата власт обаче ДС ще претърпи промени, които ще я превърнат в желязната длан на строя, репресивен апарат с аналог само в социалистическия лагер, в скрит ужас за собствения народ.
Ще започнем нашата статия от самото начало на промените в България. След Втората световна война промонархическите настроения в страната са много силни и няма как да е иначе – по време на царското управление България, макар и за кратко възстановява голяма част от изгубените си територии, а икономиката е в политически подем. Доктрината на новата власт на БКП обаче е крайно опонираща на досегашния политически модел и поради този факт е изправена пред големи затруднения. За да “убедят” народа, че техните възгледи са прави, комунистите бързо трябва да заемат най-важните места в държавата. Една от основните институции които трябва да минат на пряко подчинение на Отечествения фронт е полицията. В самото начало тя се превръща в милиция, всички началници на управления са свалени и заменени с доверени кадри, а около 30 000 служители уволнени от системата. Част от бившите полицаи са ликвидирани без съд и присъда, тъй като са са станали твърде неудобни за властта. Създава се т.нар. униформена милиция, в чийто състав се намира и Държавна сигурност. Именно този отдел ще изиграе много важна роля в предстоящите събития, свързани с подсигуряването на властта на БКП.
Преди да продължим с историята нека ви разкажем с две изречения за структурата на Държавна сигурност. След създаването си през 1925-та тя разполага с две отделения – вътрешна и външна сигурност. През 1937-ма с новия закон за полицията отделенията стават четири, а в началото на 1944-та – пет. На отделение „А” е възложена борбата срещу нелегалните политически организации. Отделение „Б” е външното контраразузнаване, отделение „В” отговаря за некомунистическите политически организации. Отделение „Г” осъществява връзките с германското разузнаване, а отделение „Д” е създадено за контрол на печата и легалните сдружения. Тези правомощия на отделите превръщат службата в много удобен за комунистите орган, особено предвид създалата се ситуация.
Годината е 1945-та и в Отечествения фронт настъпва разделение. Изборите от 18 ноември същата година са бойкотирани. Демократическите партии напускат фронта и се обръщат срещу комунистите. От САЩ и Великобритания идва вълна на одобрение за случайно създалата се опозиция. Двете победителки от войната настояват отделилите се от ОФ партии да участват в управлението на България, а пък комунистите да снемат контрола си от МВР и ДС. Решението на БКП обаче е друго. Георги Димитров и Васил Коларов вземат участие в среща със съветския водач Сталин. Тя се състои през лятото на 1946-та и решението и донякъде предначертава съдбата на балканската държава. Опозицията трябва да бъде обезглавена, а огромна роля за това ще изиграе именно Държавна сигурност. ДС е преструктурирана за да изпълнява желанията на управляващата партия. На отделение „А” е възложено вътрешното политическо разузнаване. На отделение „Б” е поверено контраразузнаването, а на отделение „В” – контрола върху печата и дружествата. В отделение „Г” се обединява информацията и статистиката, а отделение „Д” води следенето и проучването. Запазен е доклад на службата, който разкрива важните и репресивни функции, ето какво се казва в него:
“Създалата се след отлагане на парламентарните избори обстановка даде възможност да се организират наново фашистките остатъци. Разните опозиционери и гемевисти, окуражавани от чуждата разведка също се опитваха да създадат в страната, чрез въоръжени провокации и нападения над органи на властта, обстановка, която да предизвика чужда намеса. Задачата беше да се разузнаят и унищожат нелегалните вражески гнезда. Да се разузнаят плановете и ходовете на опозицията и връзките им с чуждото разузнаване…
Трябваше ДС да проникне дълбоко в редовете на врага със свои агенти, да създаде агентура вътре във вражеските организации… ДС разполага с широка агентурна мрежа във всички почти свои обекти, както в София така и по цялата страна. Разбира се тая нова за нас метода на работа се прилага с големи недостатъци, дължащи се на неподготвеността и необиграността на нашия кадър…
Но може да кажем, че едно ново силно оръжие е завладяно вече, сега остава то само да бъде по-нататък усъвършенствано. Ясна представа каква огромна работа е извършена в това направление ни дава факта, че само в София ние разполагаме с 1313 информатори и 246 сътрудници.”
В България започват политическите преследвания. Съдебни процеси са образувани срещу ключови фигури, застанали против БКП, такива са д-р Г.М. Димитров, Кръстьо Пастухов, Иван Дочев, както и Ванче Михайлов от ВМРО. Държавна сигурност си служи с термини като “троцкисти” и “анархисти” (първият свързан с фигурата на Лев Троцки – създателят на Червената армия, който влиза в конфликт със Сталин и е принуден да напусне СССР, като бяга в Мексико, убит 6 години преди описаните събития). ДС изготвя разработки и е готова да удари абсолютно всеки един от опозицията. Началникът на службата докладва пред своите висшестоящи. Запазените текстове ще ви помогнат да разберете докъде са се простирали пипалата на Държавна сигурност още в самото начало на социалистическия строй:
“По линия на опозиционните партии и вражеската дейност сред ОФ партиите нашето разузнаване има сериозни успехи. Завербувани са вътре в самите управителни тела наши сътрудници, които ни дават възможност да знаем за главните намерения, цели, замисли на тези партии. Това ни открива и възможността да влияем активно на политиката на тези партии, която възможност трябва да разширим и използваме”.
“Нашите служби по контрол върху печата бележат също завоевания. В настоящия момент са обхванати от нашия контрол 143 списания, 126 ежедневници и периодически вестници, 100 книгоиздателства, 130 печатници и 400 вестнико продавци”, се посочва в един от първите отчетни доклади на ДС.”
Годината е 1946-та, а репресивната машина на Българската комунистическа партия действа с пълна пара. За по-малко от година оперативното звено провежда 1022 следствия, 112 души са предадени на прокурор а близо 600 са изпратени в лагери. Само в столицата са проведени 504 ареста. Основния удар пада върху хора от опозицията и интелигенцията, политически неудобни фигури и личности със съмнителна лоялност към партията. Службата ДС, останала все още в състава на МВР се превръща в ужас за българския народ още в самото начало. Очаквайте и следващите ни публикации свързани с развитието на една от най-страховитите части от историята ни, чийто призрак и до днес витае в обществото.
Image may be NSFW. Clik here to view.Спорно е кога е поставено началото на антифашизма в България и доколко действията на българските леви сили против местните власти могат да бъдат определяни като антифашизъм. Преди 1989 год. за първата масова антифашистка проява у нас се счита избухването на Септемврийското въстание, организирано от комунистите през 1923 год. Вследствие на неговото потушаване и на последвалите кървави събития в страната, много от кадрите на комунистическата партия са убити, затворени или принудени да емигрират, най-вече в СССР. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. На места партийните организации са практически обезглавени. След претърпяното поражение лидерите му Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Югославия, а оттам в Съветския съюз. Някои от бунтовниците остават в страната и действат като чети в планините. В българската марксическа историография от периода 1944-1989 година, Септемврийското въстание се описва и като първото антифашистко въстание в света, а правителството на Цанков – като фашистко (след 10 ноември 1989, обаче повечето български историци отхвърлят идентификацията на режима на Цанков с фашизма), а съпротивата срещу властта от страна на комунистически и прокомунистически сили до 9 септември 1944 година се разглежда като антифашистка.
Веднага след започването на военните действия на Източния фронт по време на Втората световна война българските комунисти, направлявани от Коминтерна, започват „курс на въоръжена борба“ срещу войските на Третия райх и българското правителство на Богдан Филов. Партизанското движение в България е организирано от Българската работническа партия (БРП(к)) и обхваща периода от 24 юни 1941 до 9 септември 1944 г. За разлика от окупираните страни, където партизанското движение е насочено срещу окупатор, в България то е насочено срещу собственото правителство, което е официален участник в Тристрания пакт по време на Втората световна война. Този факт дава отражение върху размаха, целите на движението и конфликта, който има характер на Гражданска война. Изразява се във въоръжени партизански действия срещу Вермахта и държавната власт в България, включително и терористични атаки. То е подкрепяно предимно от просъветски и прокомунистически ориентирани симпатизанти и активисти.
На 23 юли 1941 година започват емисиите на Нелегалната радиостанция „Христо Ботев“, която излъчва от Москва. На честотите ѝ Вълко Червенков, Васил Коларов, Георги Димитров и Станке Димитров призовават българите към неподчинение на правителство и на немските представители. Началните прояви са изпращане на протестни телеграми и петиции, обявяващи се против участието на България в Тристранния пакт. В някои от фабриките, чиято продукция се използва от Вермахта, работници саботират производствения процес. Първите прояви на партизанско съпротивително движение в България имат по-скоро принудителен характер. Макар целите на бъдещата въоръжена борба да са определени поне за БРП още вечерта на 22 юни – “Пред него [българския народ] стои колосалната задача да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и на своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм”, мощен тласък на партизанското движение дават предварително замислените от българското правителство по указание на германците масови арести, които започват още на 22 юни 1941 год.. До 2-3 юли са арестувани и изпратени в създадените от профашистката власт концентрационни лагери малко над 4000 комунисти (Г. Димитров, Дневник, 3 юли 1941 г.). По време на участието на България във Втората световна война, прогерманското правителство създава система от концлагери, в които депортира противници на политиката си, а по-късно и съветски военнопленници. По-известни лагери са Еникьой, Гонда вода, Свети Кирик, Лебане. По същото време се създава и лагерът на остров Белене, използван и по време на тоталитарното управление след 9.9.1944 год. Първите партизани и партизански отряди неминуемо ще трябва да се свържат именно с тази репресивна мярка.
Първите създадени партизански групи и чети през лятото и есента на 1941 г. са в района на Разлог, Дупница, Батак, Ловеч и Средна гора. Смята се, че най-рано организирана е тази на Никола Парапунов, с пръв четник Иван Козарев. Политическото ръководство се осъществява от Политбюро на БРП (к). Ръководи се оперативно от Централната военна комисия на БРП (к) с командир Цвятко Радойнов и членове Христо Михайлов, Боян Българанов, Петър Михайлов, Гочо Грозев, Георги Минчев, Иван Масларов, Димо Дичев. Сътрудници са Антон Иванов, Антон Югов, Петър Богданов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов. През първата година на въоръжените действия БРП се осланя най-вече на бойните групи, а не на четите. Те извършват саботажни акции: палежи и взривяване на складове за оръжие, облекло и горива, на комуникационни връзки, предприятия, железопътни линии. Дело на бойните групи са и терористични акции – убийства на видни ръководители на политическия апарат, полицията, армията и Вермахта. Дейността им нанася удар по подкрепата за властта в България. Властите разкриват и обезвреждат голяма част от участниците в тях.
В края на лятото на 1941 година, със съветски самолети и подводници в България са изпратени, разделени в три групи, начело с Цвятко Радойнов, Христо Боев и Георги Янков, 55 дейци на БКП с цел да оглавят въоръжените действия. Според едни източници това е дело на Задграничното бюро на БКП. Според други десантът е по директно нареждане на НКВД, което не е съгласувано предварително със Задграничното бюро. Акцията се оказва прибързана, лошо организирана и не дава очаквания резултат. Голяма част от изпратените са заловени от полицията. Част от изпратените са съдени в т.нар. процес на парашутистите. Някои са екзекутирани. Оцелелите от т.нар. групи на „подводничарите“ и „парашутистите“ по-късно стават едни от най-известните партизански водачи. Самият процес е наказателен съдебен процес срещу група от 27 български комунисти-политемигранти. Процесът срещу обвиняемите се гледа от 9 юни 1942 година при закрити врати от Софийския военнополеви съд. На 26 юни съдът издава смъртни присъди на 18 от подсъдимите: съветския полковник Цвятко Радойнов, Трифон Георгиев, Васил Цаков, Иван Изатовски, Андон Бекяров, Димитър Димитров, Васил Вълчанов, Стефан Маринов, Борис Томчев, Делчо Наплантанов, Август Попов, Георги Кратунчев, Иван Йорданов, Мирко Станков, Симеон Филипов, Иван Щерев, Мильо Минчев и Димо Астаджов. Същият ден те са разстреляни на стрелбището на Школата за запасни офицери в София. Сред осъдените в процеса е Лъчезар Аврамов (смъртна присъда, заменена с доживотен затвор, поради непълнолетието му), по-късно един от ръководителите на БКП и вицепремиер в кабинета на Тодор Живков.
Image may be NSFW. Clik here to view.На 13 декември 1941 г. България обявява “символична” война на САЩ и Великобритания, която по-късно се превръща в реалност с трагични последици. Междувременно през м. април 1942 година заради предателство е арестуван и по-късно екзекутиран почти целият състав на Централната военна комисия на БРП. Подсъдимите са обвинени по Закона за защита на държавата за участието си в партизанското движение в България и в дейността на бойните групи. Обвиняемите са подложени на жестоки изтезания в Дирекция на полицията. Съдебния процес се води в сградата на Телеграфо-пощенското училище в София. На 23 юли 1942 г. Софийският военнополеви съд издава 12 смъртни присъди. В стрелбището на Школата за запасни офицери са разстреляни Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов, Никола Вапцаров и Георги Минчев.
На 5 юли 1942 г. САЩ обявяват война на България. Така страната се оказва в положение на фактически участник във Втората световна война. Малко след това по Нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ Георги Димитров обявява програмата на Отечествения фронт – коалиция между БРП (к), БЗНС „Пладне“ и Политическия кръг „Звено“. Тя се обявява за „недопускане на участието на български войски на Източния фронт срещу СССР, за изтегляне на българските войски от територията на Югославия и Гърция, за скъсване на съюза с Германия и прекратяване на износа на зърнени храни за нея, споразумение с другите балкански държави, приятелски отношения със СССР, Великобритания и САЩ, възстановяване на гражданските свободи, отмяна на противоконституционните закони, неизползване на армията с противонародни цели, разпускане на профашистките организации на ратници, бранници, легионери и други подобни, изкореняване на расовата омраза.“
През лятото на 1942 г., след разгрома на ЦК на БКП, комунистическото ръководство решава да отмъсти на властта с политически убийства. През цялата си история Българската комунистическа партия държи в арсенала си терора като политическо оръжие, а в някои периоди той е главното й средство за борба. Изпълнението на “присъдите”, както ги нарича Цола Драгойчева, е поверено на Славчо Бочев, наричан Радомирски. Този 30-годишен комунист се отличава сред другите с големия саботаж, който извършва по своя инициатива. Заедно с петима другари през есента на 1942 г. той запалва склада на кожухарската кооперация “Свети Илия” на ул. “Лавеле” в София, пълен с кожухчета, ушити за германските войници на Източния фронт. За това е осъден задочно на смърт. След тази акция ръководството на компартията му възлага да подготви бойна група за терористични действия в градски условия. В ядрото й влизат трима от съучастниците му в първия саботаж Виолета Якова, Иван Бураджиев и Иван Тодоров. Това са т. нар. градски комунистически партизани в България през годините на Втората световна война, които по време на комунистическия режим са обявени за герои. Спомените на оцелелите са многократно преиздавани, посветен им е даже игрален филм “Черните ангели”. Към групата на Славчо Радомирски са придадени най-опитните терористи от други подобни партийни подразделения. Така се формира отряд от 14 нелегални, разделен на двойки. За по-голяма конспиративност двойките се състоят от мъж и жена, така че да приличат на влюбени. Всички са млади най-възрастният е на 27 години, най-младата на 17. Въоръжени са с пистолети и бомби. Бойните групи тренират главно из Витоша, където скитат от хижа на хижа като туристи. Така те хем са далеч от любопитни очи, хем имат добри условия за физическа подготовка и упражнения по стрелба. Единствено там всички се събират заедно, но не знаят истинските си имена, а само псевдонимите си. Митка Гръбчева например е ту Пенка, ту Стефка, ту Огняна, Никола Драганов Гуджо, Кирил Хлебаров Калмика, и т. н. Когато слизат в града, се пръскат по двойки и никой не знае каква е задачата на другия тандем. Радомирски изисква от хората си желязна дисциплина и ги кара стриктно да спазват правилата на конспирацията. Адресите на нелегалните квартири са най-дълбока тайна дори помежду им никой не бива да знае къде живее другият. От началото на февруари 1943 г. бойните действия започват. Генералната репетиция е убийството на дърводелеца Никола Христов Кутуза. На 8 февруари 1943 г. Кутуза е застрелян в работилницата си от Станю Василев, защото пистолетът на партньорката му Виолета Якова засича. Охраняващата двойка Славчо Радомирски и Величко Станев, осуетява преследването на убийците. Този инцидент показва колко важно е терористът да не действа сам. Веднага след това Виолета Якова и Иван Бураджиев започват да следят ген. Луков ден след ден. Якова с два изстрела в сърцето убива Христо Луков пред очите на дъщеря му. Дебелите стени заглушават изстрелите и двамата атентатори се измъкват необезпокоявани от квартала. Директорът на полицията Антон Козаров лично посещава местопроизшествието. София е блокирана и претърсена, а по инициатива на министър-председателя Богдан Филов е обявена награда от 300 000 лева за залавянето на терористите, но всички мерки са безрезултатни. Верни на конспиративните правила, хората на Радомирски изчакват няколко седмици, преди да нанесат следващия си удар. На 15 април сутринта пред кантората му на ул. “Калоян” е застрелян Сотир Янев. Убиецът е Никола Драганов Гуджо. Отново следва месец без акции и на 3 май по обяд две двойки вече дебнат следващата жертва пред дома й на бул. “Евлоги Георгиев” 60, близо до Орлов мост. Митка Гръбчева и Величко Станев трябва да убият полковник Атанас Пантев, бивш директор на полицията и председател на Върховния касационен съд. Подсигурява ги двойката Леон Калаора и Виолета Якова. След извършените покушения полковникът е с двама души охрана, но тя не влиза в сградата. Гръбчева и Станев се вмъкват незабелязани след него и го застрелват пред вратата му. За тяхно нещастие в този момент един съсед влиза във входа и вдига тревога, но с помощта на охраната си двамата успяват да се измъкнат. След атентата София е поставена под двудневна блокада. Заловени са 50 търсени от полицията комунисти, от които 9 със задочни смъртни присъди, но не и самите убийци. Това е и последната им успешна акция. Aтентаторите обаче се провалят неколкократно в опита си да убият един обикновен радиоинженер Кулчо Янакиев, който успешно засича и заглушава предаванията от съветска територия върху вълната на радио София. Тогава апарата на Никола Гешев се мобилизира и започва унищожението на терористичните групи.
Същевременно, поради редица причини, сред които слабото въоръжение, тактиката на действие, случаите на предателство и лошата на моменти организация, бойните групи са все по-често разкривани, а дейците им – арестувани и убивани. Впоследствие Политбюро издава заповед терористичните акции в София да се прекратят, но те не я изпълняват.Така непремерените действия на част от членовете на терористичната бойна група водят до тяхната гибел, а останалите живи членове на бойните групи са разпратени из партизанските отряди. Славчо Радомирски и Виолета Якова основават Радомирския отряд. През юни 1944 г. Якова е заловена и убита. Така от 14-те терористи загиват общо седем. Другите седем доживяват 9 септември 1944 г. и заемат високи постове. Дейността им е описана най-подробно от Митка Гръбчева, която нарича своите мемоари “В името на народа”. Заглавието идва от един замислен, но неосъществен партиен ритуал. За да се придаде на убийствата вид на екзекуции, всеки трябва, преди да стреля, да произнесе думите: „В името на народа си осъден на смърт.” Това обаче си остава само революционна романтика. Обикновено атентаторите нямат време за подобна тържественост, която би предупредила жертвата. Всъщност сакралната фраза не е произнесена нито веднъж. Убийците действат мълчаливо, само Гуджо, преди да стреля, напсувал Янев.
В продължение на няколко десетилетия българската младеж е възпитавана с примера на Черните ангели. Нещо повече, опитът им е изучаван от други големи световни терористи. Преди да напише обширните си спомени, Митка Гръбчева издава брошурата “Бойните партизански петорки в града”. Атентаторът Мехмед Али Агджа, който извършва покушението срещу папата през 1981 г., заявява при разпитите, че тази брошура е била преведена на турски от “Сивите вълци” и му е дадена да се запознае с челния български опит.
Поради увеличения брой на партизанските чети и отряди и участниците в тях, и последвалия размах на партизанското движение, през м. април 1943 година се създава Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). Тя е нелегалната партизанска организация на комунистическото движение в България действала до 9 септември 1944 г. Целта е създаване на единно командване и по-добра координация на действията на нарасналите по брой и числен състав партизански подразделения след Сталинградската битка. Оперативно територията на страната е разделена на 13 “въстанически оперативни зони (ВОЗ)”. Сред ръководителите на тринадесетте “въстанически оперативни зони” се открояват имената на Лев Главинчев, Владо Тричков, Славчо Трънски, Георги Жечев, Иван Радев, Боян Българанов, Методи Шаторов, Никола Парапунов, Крум Радонов, Стою Неделчев-Чочоолу, Димитър Димов, Иван Араклиев,Б орис Копчев, Груди Атанасов, Ламбо Теолов, Пело Пеловски, Борис Попов, Дико Диков, Никола Попов. Подривните действия във всяка зона се ръководят от командир, заместник-командир, началник на щаба и политически комисар. Те влизат в състава на висшето командване на НОВА. Командването се осъществява от Главен щаб на НОВА. В него влизат: командир на щаба – Христо Михайлов (загинал на 8 февруари 1944 г.),политически комисар – Емил Марков (заменен след смъртта му на 12 юли 1943 г. от Добри Терпешев), членове – Антон Югов, Петър Вранчев, Лев Главинчев и Тодор Тошев. От февруари 1944 г. съставът е: командир на щаба – Добри Терпешев и членове – Антон Югов, Боян Българанов, Владо Тричков, Петър Илиев, Тодор Тошев, Петър Вранчев, Благой Иванов. Всичко това подсказва за намерението на БРП (к) да усили борбата и завземе властта. През м. август същата година е създаден ръководен орган на ОФ -Национален комитет. Правителството от своя страна засилва действията си. Борбата на правителствените сили срещу НОВА е възложена на полицията (лятото на 1943 г.), армията (зимата на 1943-1944 г.), полицията и жандармерията (пролетта на 1944 г.) и войската – лятото на 1944 г. Раздават се и големи парични награди за отрязани партизански глави.
С окръжно № 3928 от 10 април 1943 г. на МВР, борбата с партизаните се възлага на полицията. Допуска се при необходимост и използването на военни части. През зимата на 1943/1944 г. и лятото на 1944 г. правителството решава да ликвидира партизанското движение. Изпълнението е възложено на Българската армия с постановление на Министерския съвет от 27 и 28 април 1943 г. и 28 април 1944 г., с което е въвлечена във вътрешен конфликт, който прераства в гражданска война. В частите на армията се обучават специализирани подразделения за бързо реагиране наименувани „Асен“. Формират се помощни подразделения, ловни дружини, състава на които се набира от войската и полицията. Със закон от 26 януари 1944 г. са създадени особени военно-полицейски части за борба с партизаните – жандармерия, която получава неограничени пълномощия в действията срещу партизаните. Реалният числен състав е до 5 000 жандармеристи (по план до 12 000). Мобилизирани са допълнително около 100 000 войници и полицаи в масови акции срещу партизаните. На 15 февруари 1944 г. Министерството на вътрешните работи създава въоръжени групи от цивилни граждани, предимно симпатизанти на българските фашисти, за борба с партизаните, наименувани „Обществена сила“. По този начин се резширява обхвата на сблъсъка и в него са включени голям брой хора. Предприети са две офанзиви по разработения план „Аспарух“. Сблъсъка е без всякакъви правила и придобива изключително жесток характер и за двете страни, като по-големи са възможностите на армията, полицията и жандармерията, включително чрез репресивни действия срешу невъоръжени ятаци и помагачи на НОВА. Резултатът е частичен. НОВА претърпява загуби, но запазва основният си състав. С наближаването на Червената армия към границите на България повече хора се присъединяват към партизанските формирования. През 1944 г. състава на НОВА достига 9 бригади, 35 батальона и отряда, 2 самостоятелни чети, бойни групи. В началото на м. септември 1944 г. е сформирана една дивизия. Преди и особено след 9-ти септември 1944 год. сред най прочулите се партизански сформирования се открояват имената на Партизанска бригада „Чавдар“, Родопски партизански отряд „Антон Иванов“ и Трънския партизански отряд. След 1956 год., когато начело на партията и държавата застава Тодор Живков, който е бил пълномощник на ОК на БКП за партизанския отряд “Чавдар”, властта в страната реално е поета от бившите партизани-чавдарци и остава в техни ръце до падането на комунистическия режим. Сред тях е и Добри Джуров – най-прославеният партизански командир и най-дългогодишният военен министър от времето на социализма. Трънският партизански отряд е най-заначимото партизанско формирование през 1944 г. Негов командир е небезизвестният партиен опозиционер Славчо Трънски. Трагична е, обаче съдбата на отряда “Антон Иванов”, който действа в района на Западните Родопи. През февруари 1944 година отрядът е разгромен от жандармерията, а малкото спасили се партизани се присъединяват към Първа родопска бригада „Георги Димитров“. На 7 км от гр. Батак се намира партизанският лагер “Техеран” построен през 1943 год и даващ подслон на партизаните – Антонивановци.
Един от най-легендарните партизански командири е Александър Иванов Пипонков (Чапай). На 9 септември 1944 г. начело на партизанската колона Александър Пипонков слиза в гара Белово. С вдигната ръка и развято червено знаме той е възторжено приветстван от насъбралото се население. Събитието влиза в българската кинохроника. Участва в първата фаза на войната срещу Германия. Загива на 10 октомври 1944 г. в ожесточен бой за връх Петралица, Кумановско. Когато говорим за легендарни партизански командири, не може да не споменем и името на командира на Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона – Стою Иванов Неделчев (Чочоолу) с прякор Пантера. Понякога в неговата биография е трудно да се отделят фактите от легендите. Излиза в нелегалност през 1934 година, а през 1937 година пристига в СССР като политимигрант. Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. През 1941 година по решение на ЦК на БКП като парашутист се завръща в България, за да организира партизански отряди. Командир на Партизански отряд “Христо Ботев”, Партизанска бригада “Георги Димитров” и Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона. Два пъти му е издавана смъртна присъда по ЗЗД. Остава неуловим, което го прави един от легендарните и прославени партизански командири. Служи си трудно с дясната ръка вследствие на наранявания от времето на съпротивата и козирува с лявата. През 1967 г. издава мемоарната книгата „Боят настана“. Във филма „Осмият“ е прототип на главния герой, ролята на който играе Георги Георгиев-Гец. Почетен гражданин на Стара Загора от 1978 г. През същата година зла съдба застига семейството на ген. Стойо Неделчев-Чочоолу (1908 – 1987). Негови роднини са брутално убити в пловдивския квартал “Столипиново”. Говори се, че цигани заклали и ограбили сина и снахата на Чочоолу (в условията на тогавашното тоталитарно информационно затъмнение този факт не вижда бял свят). Убийците не са заловени. Бесен, генералът дава заповед на старозагорската танкова дивизия да се придвижи до Пловдив. Десетки бронирани машини тръгват от Града на липите, за да дебаркират в източния квартал на Града на тепетата, където се намира “Столипиново”. Танковете навлизат в гетото, като при вида им всичко живо мигновено се скрива. Изстрел не е бил произведен, но кварталът е изглеждал сякаш бил обезлюден. За този акт Чочоолу заплаща с военната си и с политическата си кариера.
По времето на управлението на Тодор Живков (1956-1989) най-популярно става името на бившия партизанин от отряд “Август Попов” Пенчо Кубадински от разградското с.Лозница. Превърнал се приживе в човек-легенда с борческата си биография от преди Девети, той е един от най-изтъкнатите български политици от епохата на социализма. Прочул се в годините на народната власт като Първия авджия на Републиката с легендарните си ловни подвизи по африканските полета, а през 80-те – и с джипа си „Тойота”, който по живково време е единственият джип западно производство в София, Кубадински е прославян безусловно като партизански командир и водач на множество акции в Лудогорието срещу буржоазното правителство.
Партизанските подразделения извършват нападения срещу железопътни линии, складове с храни, гориво, облекло и оръжие, предназначени за германските войски. Когато е възможно, партизаните завземат за кратко малки населени места, за да водят пропаганда, унищожават полицейски и данъчни архиви и пленяват оръжие и продоволствие, за да ги използват за своите нужди. БРП (к) разширява подривната си дейност в армията. Понякога войсковите части показват слаба ефективност в боевете с партизани. Под оперативно германско командване, български военни части са въвлечени в бойни действия срещу югославски и гръцки партизани в Новоосвободените земи. Зачестяват случаите, в които дезертирали войници се присъединяват към партизаните. Такива явления се наблюдават най-вече в поделенията в Македония и Тракия. Сформирани са 7 войнишки партизански части, които в някои случаи си сътрудничат с югославски и гръцки партизани. Сред видните войнишки партизански командири са Дичо Петров, Атанас Русев и други. Численият състав на партизанските формирования е променлив и зависи от броя на заловените и екзекутираните и новите попълнения. Най-голям е през лятото на 1944 г. За целия период на партизанското движение в България силите на НОВА са от порядъка на 10 000 бойци. В началото на септември 1944 год. с наближаването на Съветската армия към България, събитията у нас се развиват скоропостижно. На 5 септември Съветският съюз обявява война на България. На 7 септември от съветски самолети е разпространено обръщение на командира на III- и Украински фронт армейски генерал (няколко дни по-късно с указ на главнокомандващия Йосиф Сталин, е произведен в чин Маршал на Съветския Съюз) Фьодор Толбухин до Българския народ и армия. Заявено е „Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като счита българския народ за братски народ“. Правителството на Константин Муравиев обявява война на Нацистка Германия считано от 8 септември 1944 година. Същия ден войските на СССР навлизат в страната. Срещу тях по заповед на министъра на войната генерал-майор Иван Маринов няма прояви на организирани военни действия. Същевременно в периода между 6 и 8 септември 1944 г. около 170 населени места в страната са завзети трайно от партизански части. Вземането на властта в София е извършено посредством мобилизиране на влиянието на Политически кръг „Звено“ сред армията. Силни военни части застават на страната на ОФ. Решаваща е подкрепата на танковата бригада в Горна Баня. НОВА установява контрол върху останалите части на страната. През нощта на 8 срещу 9 септември в условията на започнала съветска окупация, офицери лоялни към политическия кръг „Звено“ превземат ключовите пунктове в София — Министерство на войната, Министерство на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата и други. Рано сутринта новият министър-председател Кимон Георгиев по радиото уведомява народа за извършения преврат. На 9 септември съветските войски не са в София, а все още настъпват в Северо- и Югоизточна България.
В правителството на ОФ са включени представители на БРП, БЗНС Пладне, БРСДП (ш.с.) и ПК Звено. Старият министър-председател Константин Муравиев минава в нелегалност. Регентите и правителството са арестувани. По-късно са заловени и началниците на полицията, жандармерията и някои войскови части. На 9 септември, по нареждане на главнокомандващия НОВА Добри Терпешев всички партизански формирования слизат от планините и вземат властта в селата и градовете в България. На места това става без бой, но в други случаи войскови и полицейски части оказват ожесточена съпротива на силите на ОФ. В София, Пловдив, Пернишко, Шумен и Хасково са съкрушени с въоръжени средства. Като цяло армията подкрепя новото правителство, което обявява военния министър в кабинета на Муравиев, генерал Иван Маринов, за главнокомандващ. Установяването на новата власт става най-късно в Хасково, където партизаните превземат с много жертви артилерийските казарми след провалени преговори с командващите офицери едва на 12 септември. В отговор партизаните организират „кървава баня“. Избити са 7 офицери, командващи 2-ри артилерийски полк, начело с командира на гарнизона в града — полк. Маринов.
На 10 септември полицията е ликвидирана и на нейно място е създадена Народна милиция, съставена най-вече от доскорошни партизани. От затворите са освободени политическите затворници. Разпускат се концентрационните лагери на предишния режим. След 9 септември българската армия е включена в състава на III Украински фронт и дава десетки хиляди убити и ранени в действията срещу германската армия. Командни дейци на НОВА стават от 22 септември 1944 г. помощник-командири в Българската армия по време на войната срещу Германия и нейните съюзници (1944-1945). От кадровия състав на НОВА са сформирани и участват във войната доброволчески отряди и дружини в състава на полковете на Българската армия. Въпреки участието на страната ни в заключителния етап на войната, на България не е признат статут на съвоюваща страна, но е разрешено да запази освободената през 1940 година Южна Добруджа.
След Деветосептемврийския военен преврат с цел овладяване на армията доскорошни партизани масово са назначени в множество военни части на влиятелния политически пост „помощник-командир“. Тяхна задача е да предотвратят евентуални опити на царските офицери да саботират ефективността на бойните действия срещу Вермахта и да контролират българската армия. Също така, бивши партизани участват и в започналите масовите репресии и акции на отмъщение срещу служители на администрацията, военно-полицейския апарат и противници на БКП.
Събитията от 9 септември 1944 г. все още не са получили единодушната оценка на историците. В историографията отпреди 1971 г. по пропагандни причини се твърди, че това е „народно антифашистко въстание“. Оттогава до 10 ноември 1989 г. събитията на тази дата получават определението „социалистическа революция“. Това е и най-големият мит изфабрикуван от управляващите след Девети септември комунисти. Основните лозунги през целия период на съпротивата са насочени към изгонването на хитлеристите от България, скъсване на съюза с Германия и установяването на истинско народно демократично правителство. И това става. Нито един от партизаните, нито отделните формации, нито движението като цяло никога не са се борили и не са очаквали, че тогава ще се извърши социалистически поврат. След политическата промяна от 1989 г. събитието е определяно като „военен преврат”. След девети септември Отечественият фронт взема властта в България с помощта на Трети Украински фронт на Червената армия. Впоследствие настъпва мащабна политическа, икономическа и социална промяна в българското общество. България излиза от Оста и попада в съветската сфера на влияние, начертана по-рано от Великите сили – победителки във войната. Реалните революционни преобразувания у нас след преврата на 9 септември 1944 г. започват от септември 1947 година, когато на Варшавското съвещание на комунистическите партии се разисква въпросът за състоянието на отделните партии и техните действия за ускоряване на процеса на революционните преобразувания. Тогава се отправя остра критика срещу Българската комунистическа партия и Георги Димитров, че БКП и лично Г. Димитров са забавили процеса на преобразуване. И като следствие на тази критика само три месеца по-късно започва национализацията на промишлеността – декември 1947 година, и веднага започва безпощадна борба за ликвидиране на политическата опозиция. Следва отстраняването на Никола Петков от Народното събрание, съдебният процес срещу него и екзекуцията му през септември 1948 година. Така, че най-правилно би следвало да обявим събитията от 9-ти септември 1944 год. като военен преврат с последващи революционни обществено-икономически преобразования по съветски модел. По времето на социализма датата е обявена за национален празник на Народна република България, която всяка година се чества с пищни манифестации като годишнина от социалистическата революция у нас.
Макар, че съпротивителното движение в България няма онази масовост, която то има в страните, окупирани от германската фашистка армия, например в Югославия и Гърция, то е несравнимо по-масово от съпротивителното движение в другите страни — съюзници на Германия, каквито са Унгария и Румъния. България е формален съюзник на хитлеристка Германия. Докато Гърция и Югославия са страни, които са окупирани от Оста и борбата там придобива национален характер. Армия, полиция, държавна администрация, цялата държавна машина е разрушена и целият народ, включително и тези институции, се включват в по-голяма или по-малка част в съпротивата. Докато в България съпротивата има по-скоро класов, отколкото национален характер.
Image may be NSFW. Clik here to view.По време на съпротивителното движение, което добива форма на Гражданска война между профашисткото правителство и комунистите в страната има няколко големи битки, които вземат доста жертви и от двете страни. Една от тях е Балванската, която е сражение между Габровско-севлиевския партизански отряд и правителствени части. Бойните действия се развиват в края на март 1944 год. край търновските села Крушево и Балван. От 39 партизански бойци изправили се срещу 1500 войници в жертва падат 11 убити, 2 ранени, 2 пленени.Това е най-голямото партизанско сражение срещу полиция и редовна войска, подкрепена и от самолети. Битката при Батулия, пък е сред най-тежките сблъсъци между партизани и правителствени сили по време на съпротивителното движение в България (1941-1944). Тя е сражение между Втора софийска народоосвободителна бригада и правителствени армейски и жандармерийски подразделения. На 23 май 1944 г. майор Франк Томпсън- офицер за свръзка между Британската армия и партизанското движение на НОВА в България също взема участие в сблъсъка. При боя в м. Марина мъртвина част от партизаните загиват. Майор Томпсън е ранен, заловен и разпитван от Разузнавателната служба при Щаба на войската. През нощта на 10 юни 1944 г. е изведен от ареста и разстрелян в района на местността „Калето“ в село Литаково заедно с партизанина Лазар Атанасов и ятака Христо Гурбинов. От 31 партизани от III- а чета на Партизански отряд „Георги Бенковски“ (Червен бряг) били се срещу жандармеристите в Брусенската битка на 26 юни 1944 год., 19 са убити. Друго голямо сражение между партизани и правителствени сили по време на партизанското движение в България през 1941-1944 е битката при връх Милеви скали. Битката се състоява на 4 септември 1944 година, когато войскови и жандармерийски части обкръжават Партизанска бригада „Чепинец“ и Партизански отряд „Ангел Кънчев“. В нея участват около 200 партизани от които 12 са убити. През 1943-1944 год. партизанските формирования действат в широк териториален обхват. Силите на НОВА прилагат гъвкавата тактика на партизанската война, обусловена от числения състав и въоръжението. Тя се характеризира с временно заемане на малки селища, бързи саботажни действия и оттегляне. В граничните райони е установено взаимодействие със силите на Югославска народна освободителна армия (ЮНОА) и Гръцка народна освободителна армия (ЕЛАС). Югославска народна освободителна армия се притичва в помощ на нашите партизани от Първа софийска народоосвободителна бригада и взема участие заедно с тях в сражението при вр. Тумба, където се сражава с жандармерийски подразделения. Битката при връх Тумба е сред тежките сблъсъци между партизани и правителствени сили. На 16 май 1944г. се води тежко – неравно сражение между белишката партизанска чета „Яким Цоков” с жандармерията. Начело на четата е командира Георги Топалов. На тази дата, малко преди разсъмване, комъдирът на чеатата разпределя постовете, разположени по коларския път край белишката река. Многобройна колона от жандармеристи се натъква на един от партизанските постове. Започва се неравен бой между шепа партизани и жандармерията. Още в началото на боя пръв пада покосен командирът Георги Топалов.Загиват 9 души в разцвета на младостта си. Жабокрекската акция от 24 август 1944 г. е най-голямата в историята на партизанското движение в България. Десетилетия наред комунистическата пропаганда представя този ден като знаков и паметен за партизанското движение и антифашистката борба в България. Само две седмици преди в страната да навлезе Съветската армия, в местността Жабокрек, в близост до Рилския манастир е била осъществена най-епичната акция на родните партизани. Отрядът под ръководството на Васил Демиревски – Жельо ликвидира доста хитлеристи – част от окупаторските войски, а жертви сред българските антифашисти не са дадени. Партизанската августувска акция е бойна операция на Рило-Пиринския партизански отряд е насочена едновременно срещу четири обекта на правителствените сили разположени по протежение на 20 километра по долината на река Рилска. За целта е сформиран сборен Рило-Пиринския партизански отряд от 350 бойци.При акцията е нападната Кочериновската почивна станция. Пленена е предалата се охраняващата ги рота в село Пастра (запасняци). Разбити са работилници и складове в местността „Жабокрек“ и е обезоръжена предалата се в местността Пчелина рота (тиловаци). Партизаните вземат трофеи – оръжие, боеприпаси и продоволствие. На обектите са нанесени значителни материални щети. Овладяна е сградата на смесеното българо-германско командитно дружество „Гранитоид“. В хода на акцията са ранени двама партизани. Убити са 25 германски войници и техническия директор на дружеството „Гранитоид“ Райнхард Томанек. Според неофициални мнения предавани по спомени сред местните свидетели на акцията,тя е рожба на партизанския фолклор, а истината за трагичното събитие е съвсем друга.Според техните спомени целящи да бъдат по-правдиви от официалните там се разиграва следната случка: Към средата на август 1944 г. в Кочериновската почивна станция се възстановява поредната смяна ранени 18 германски войници и един офицер. Станцията и районът на Рилския манастир се охраняват от взвод български войници. Почиващите германци не са въоръжени, ако не се смята личното оръжие на споменатия офицер. За да се проявят, дупнишките партизани решават да ги унищожат, но не смеят да сторят това сами, затова викат на помощ другарите си от Разлог и Горна Джумая. Така според спомените се събира “внушително партизанско съединение от 250 борци”, т. нар. Обединен Рило-пиринси партизански отряд с командир Желю Демиревсви. Около 18.00 часа на 24 август с помощта на продали се войници войнишкият взвод е обезоръжен безшумно. Последва нахълтване и вероломно избиване на нищо неподозиращите и беззащитни 18 германци. По чудо, защото не е в помещението за хранене, се спасява само офицерът. Не срещнали “въоръжен до зъби враг”, шумкарите подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони.Според тях такава е истината за тази прословута “антифашистка акция”. През 1947 г. вече произведените като “активни борци против фашизма и капитализма” от Дупнишка, Разложка и Горноджумайска околии партизани възпроизвеждат пред нарочен филмов екип “мощната акция”. Снимат се в специално ушити партизански униформи, а по-късно представят снимките като от времето на акцията и така фалшифицират историята. Пресъздава се картина на ожесточено с “въоръжените до зъби хитлеристи” сражение. Тридесет години по-късно дори е открит за поколенията музей на акцията в Рилското корито. Създава се традиция и ежегодно “епичната” битка шумно се чества като всенародно събитие.
Участниците в партизанското движение се партизани, ятатаци, помагачи, членове на бойни групи и нелегални. Държавната власт и нейните подръжници използват за партизаните и наименованието шумкари. Ятаците оказват подкрепа на партизаните най-вече с прехрана, елементарна медицинска помощ и подслон. Най-често за нощувка на отделни партизани или малки партизански чети се използва сламника на яташката къща. През 1941-1944 ятаците са подлагани на усилено преследване от властите, заловените от тях са изтезавани и убивани по особено жесток начин. Изпепелени са над 2000 партизански и яташки къщи.
Сред трагично загиналите дейци на съпротивителното антифашистко движение у нас като Вела Пеева (Пенка), Христо Кърпачев, Леон Таджер и др., ярко се открояват имената на петимата ръководители на Работническия младежки съюз, станали известни под името „Петимата от РМС“. Групата се състои от: Йорданка Николова (Катя) ( 8 януари 1911-1 юни 1944), секретар на ЦК на РМС (1939-1944); Лиляна Димитрова (Блага) (17 юли 1918 – 27 юни 1944), член на ЦК на РМС (1942-1944).; Александър Димитров (Сашо) (26 декември 1909 – 17 май 1944), член на ЦК на РМС (1932-1934), член на ЦК на БРП(к) (1941-1944).; Адалберт Антонов (Малчика) (10 декември 1909-4 декември 1942), секретар на ЦК на РМС (1941-1942).; Свилен Русев (Бойко) (14 юни 1914 – 14 май 1944), член на ЦК на РМС (1942-1944). В тяхна памет Лили Иванова изпълнява песента „На загиналите ремсисти”, а през 1977 год. излиза и филма „Петимата от РМС” с участието на Стефан Данаилов, Васил Михайлов, Доротея Тончева и др., проследяващ живота и делата на младежката комунистическа петорка.
По време на съпротивата от вражески куршуми загиват и деца (юноши). Сред тях е и най-малкия партизанин у нас Митко Палаузов. Той пада убит, разкъсан от бомба на 1. април 1944 год. в местността Осеникова поляна край Габрово. Митко остава завинаги четиринайсетгодишен. Завинаги деца остават и Васил и Сава Кокарешкови от Белица; Детелина Минчева от Пазарджишко; Иван Бандаков от кв. Чепино – Велинград; Марин Попов от с. Правище, Пловдивско; Стефко Крайчев от Сливен; Никола Накев от Перущица. На 20 декември 1943 г. край с. Ястребино са разстреляни 18 човека, сред които 6 невръстни деца, останали в летописа като “Шестте ястребинчета”. Редовна българска армия, а не полицейски сили извършват убийствата. Извършител е картечна рота, ръководена от подпоручик Коста Йорданов. Децата са: Стойне (7 г.), Иван (9 г.) и Надежда (12 г.) – три от шестте деца на Петър Калайджийски; Димитринка Стоичкова (11 г.);близначките Ценка и Цветанка (13 г.) от семейството на Иван Димитров. След разстрела всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. Смислен отговор защо е заповядано това зверство няма. Разстреляните деца наречени шестте ястребинчета, се превръщат в икони на комунистическата пропаганда. Преди 1989 г. всички знаят за тях, учениците учат за трагичната им съдба в час по история, пионерски отряди изследват живота им. Комунистическата власт след Девети септември ги обявява за герои и задейства цялата си пропагандна машина в защита на тази теза. Рангел Калайджийски – партизанинът, заради когото бяха убити родителите, сестричката и двамата му братя, приживе казва друго: „На възрастта, на която загинаха, те нямаха време, не можеха да бъдат герои.” Определя ги по-скоро като великомъченици на свободата. Ако свободата на някои сега звучи пресилено, може да се каже, че разстреляните в Ястребино през декември 1943 г. деца са мъченици на една идея. Известни творци се вдъхновяват от драмата им: писателят Богдан Глогински написва повестта “В Ястребино свирят куршуми”, режисьорът Милен Гетов създава през 1979 г. игралния филм “Юмруци в пръстта” по сценарий на Никола Статков и Иван Славков, Светлин Русев нарисува “Ястребинци”. През септември 1979 г. на метри от лобното място на шестте ястребинчета е открит Националният пионерски комплекс “Ястребино”. Той е бил място за активна идеологическа и възпитателна дейност с тогавашните пионери и комсомолци в духа на тоталитарното време. Тук са идвали цели класове от цялата страна и в учебно време, които провеждали обучението си под ръководството на учители, назначени на щат към комплекса. По време на комунистическото управление до 1989 год., образите на всички загинали в годините на съпротивата деца и юноши се митологизират, наричани са “деца-герои”, приписват им се качества и добродетели, които самите те не са подозирали, че притежават, а делата им някои от тях силно преувеличени, се използват като сюжет за написването на множество книги с партизанска тематика. Направени са и няколко филма показващи детско-юношеската партизанска съпротива в годините на войната, най-популярните от които са сериалите „Неочаквана ваканция”(1981) и „Фильо и Макензен”(1979).
Разпространяваните данни за участниците и загиналите в Съпротивата са много противоречиви и силно оцветени политически, както преди 1989 год, така и след демократичните промени. Според марксистката историография преди 1989 год. данните за участниците и жертвите в антифашистката борба /1941-1944/ и в Отечествената война, показват, че броят на партизаните и членовете на бойните групи надхвърлят 30 000 души. От тях 9 140 загиват. Броят на ятаците и помагачите достига 200 000 души. Убити са 20 070 ятаци и помагачи, а 2 139 къщи на партизани и ятаци са изгорени. В полицейските участъци преминават 64 345 души, в затворите и концлагерите – 31 250. В Отечествената война вземат участие 416 854 бойци, от тях загиват 10 753. Голяма част от разпространяваната информация не почива на никакви статистически данни, а се използват качествени оценки като около, приблизително, много. Българската историография по време на тоталитарния режим, дава повече манипулиращи обществото политически оценки, отколкото информация, почиваща на достоверни исторически данни и факти. Нещо повече – един и същ източник по време на социализма у нас дава в различни периоди различни данни, понякога различаващи се в пъти. Статистическите данни от полицейските архиви от преди 9 септември 1944 г., посочени от историка Иван Илчев показват, че от 1941 до април 1943 година са убити 122 бойци. Други 6 000 са задържани за разследване и или са освободени, или са осъдени, или изпратени в лагер.След деветосептемврийския преврат през 1944 година в печата се появяват силно противоречиви сведения, за загиналите от 1923 до 1944 год., както и за числеността на партизанските формирования, за мащабите на действията им и по отношение на загубите. В „История на Българската комунистическа партия” за периода 1941-1944 год. се отбелязват приблизително подобни данни – ” в борбата са “паднали 9 000 убити партизани” и над “20 000 ятаци и помагачи”, като се подчертава основно масовостта на движението. Една година след завземане на властта от ОФ, според отчета на организационния отдел на БРП(к) от 17 октомври 1945 год., броят на партизаните на 9 септември 1944 г. е бил 7 000 души. Десет дни по-късно, вероятно под натиска на висшето партийно ръководство, от същия отдел се разпространяват нови данни – броят на участниците е вече 50 000 човека. Според едно съвременно изследване, към 9 септември 1944 г., действащите партизани са на брой малко над 9 900. Данни за загиналите в партизанското движение, по поръчение на ЦК на БКП, са представени след многогодишно изследване от Музея на революционното движение в България. В издадения през 1972 год. албум „Звезди във вековете” представящ информация за загиналите участници от 09.06.1923 до 09.09.1944 г. в политическите борби на левите политически партии, загинали като нелегални, като участници в бойни групи, в партизански акции, като ятаци, както и участници, обесени в затворите, без изрично да е упоменато, че са осъдени на смърт са общо 2 380 човека. Осъдени на смърт с изпълнена смъртна присъда са общо 68 човека. Данните, публикувани в албума, са много различни от оповестяваните през предходните години на комунистическо управление и много близки до онези, които биват публикувани след 1990 година. Според други източници (проф. Д. Даскалов; също така – полицейски архиви от тези години), осъдените на смърт с изпълнена смъртна присъда са 330 души. Публикувания от Българския Антифашистки съюз поименен списък на загиналите участници в партизанското движение включва трите имена, година и място на раждане, форма на участие, дата и обстоятелства на гибелта. Общия брой на загиналите е 3055 човека. По искане на Георги Димитров за справка относно числения състав на партизанските отряди, на 12 март 1944 г. от ЦК на БРП е изпратена шифрована телеграма, в която се докладва че: „…В партизанските отряди около 25-30 % са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни. По възрастов състав – в отрядите главно са младежи, от тях 70-75 % са селски бедняци, около 20 % са работници, останалите са от интелигенцията. “и „…в 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека” и още, че има окръзи само с по няколко десетки партизани например – Хасковски – 20 души, Варненски – 40 души, Старозагорски – 50 души, а в Русенски, Бургаски и Търновски въобще не съществува партизанско движение.“. За да даде тежест на участието на България във войната срещу Германия, правителството представя на Парижката мирна конференция данни, които включват 29 210 жертви антифашисти и ятаци, като 900 от тях са убити като партизани, издадени са 1590 смъртни присъди и т. н.
Митове за партизанското движение са създадени и се създават до 1989 година, създават се и след това. Едните прекаляват с положителните оценки и на партизаните им се приписват цели, които нито те са си поставяли, нито някой им е поставял, нито пък са реализирани. Преди 1989 год. комунистическата власт упорито възвеличава делата им и ги превръща в герои.
Премълчават се, обаче редица недостатъци, пропуски, направо престъпления в партизанските отряди, някои от които, субективно или обективно, дори довеждат до значителни неоправдани загуби в това движение. (например вътрешния ред в партизанския отряд „Антон Иванов”). Още по-очебийна е неправилната политическа оценка през есента на 1943 година, когато БРП взема курс към въоръжено въстание и масовизация на партизанското движение. По този начин комунистите изкарват неподготвени стотици хора в планините, най-вече в Пловдивската зона, а обединените сили на полиция, на ловни роти, на бойни полицейски отряди, на военните поделения нанасят огромни загуби и движението е поставено пред разгром. Тези неща след 9-ти септември се премълчават и се обясняват по начин, който не отговаря на историческата действителност. От друга страна пък митовете след 1989 година, пак подчинени на политическите пристрастия, стигат до пълното отричане, партизаните се окачествяват като хора безидейни, обирджии на мандри, комунистически терористи, лентяи, които са търсили някакви приключения, което пък няма нищо общо с историческата истина. Това е противопоказно и от историческа, и от национална гледна точка, защото това, с което България може да се съизмерва с антифашистките сили в света, е именно антифашисткото движение, в това число и партизанското движение. Целта, която се поставя веднага след 22 юни 1941 година от организаторът на тази съпротива, Българската работническа партия, е изгонването на германците от България, ликвидирането на фашистките правителства и създаване на истинско народнодемократично правителство. След създаването на политическата антифашистка коалиция Отечествения фронт, освен БРП влизат лявото крило на БЗНС – Александър Стамболийски и известно с популярното име „Пладне”, лявото крило на социалдемократите и политическият кръг „Звено”. През целия период на борбата във всички партийни документи – и на ОФ, и на съюзните партии, се подчертава общодемократичният характер на антифашистката съпротива. Така е разбирана и от съюзниците в антихитлеристката коалиция, (САЩ, Англия и Съветския съюз). На конференциите в Техеран, в Ялта, в кореспонденцията между тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чърчил, непрекъснато се подчертава, че съюзниците ще подкрепят с всички възможни средства антифашистката съпротива в балканските страни, в това число и в България. В нито един документ не се поставя за цел извършването на социалистическа революция, каквато теза е изфабрикувана по време на комунистическото управление у нас до 1989 год.
Ако може да се очертае обобщен образ на партизанина, той е 19-20-годишен. Най-старият партизанин е на 63 години, най-младият е Митко Палаузов, 12-годишен, но най-монолитна и най-компактна е възрастовата група между 17 и 32 години. Това говори, че партизанската борба иска добро физическо здраве и жизнеспособна възраст, тъй като условията са сурови, знае се, че зимите са много тежки, изисква се голяма физическа издръжливост, боеспособни хора между 20 и 40 години. Партизанинът произхожда от селото (над 80% имат селски произход.), но е свързан с града било като ученик, студент или работник, най-често – занаятчийски работник. Това съответства горе-долу и на пропорцията на селското и градското население в страната от онзи период. От своя страна пък това опровергава тезата създадена преди 1989 год., че партизанското движение има работнически характер. Партизанинът е със средно или незавършено средно образование, тъй като една част от тях излизат, както е известно, от ученическата скамейка.Според наскоро направено изследване от проф. д. и. н. Донко Дочев, този „обобщен човек” има 2.5 пъти по-високо образование от средното образователно равнище в страната, като спекулациите около това, че партизаните са били хора нехранимайковци, лумпени, и ниско образовани не се потвърждава. А този тезис се потвърждава и от голямото участие на учители в съпротивата, на студенти, незавършили, както и на хора с висше образование. Това са хора, които в по-голямата си част нямат голям боен опит, една по-малка част от тях са служили войници, където по силата на обстоятелствата те получават необходимата бойна военна подготовка, т. е. това ги улеснява при организацията на лагерния живот, дисциплинира ги, създава умение за боравене с оръжие, тактически умения, докато по-голямата част от партизаните не са служили войници, а това създава проблеми. Факт, който усложнява нещата, е и че малко офицери има в партизанското движение, и от това има редица проблеми за командването и ръководството на бойните действия на тези формации. Като социален слой най-силно представени на пръв поглед са занаятчийските работници, следвани от дребните селяни, от работниците от промишлеността, от ученици, студенти, учители, служещи, интелигенти и т. н. Макар, че повечето партизани са от бедни смейства има и от средните слоеве, които трябва да преодолеят и по-големи психологически бариери, преди да се решат на тази стъпка, имат и какво повече да загубят. Преобладаващата част от бойците се включват доброволно и съвсем съзнателно в съпротивата осъзнавайки всички рискове, следвани от тези, които се включват по нареждане на партийните органи. Излизали са най-много през месец август 1944, май 1944, април 1944, юни 1944, септември 1943, март 1944, септември 1944, октомври 1943, август 1943. Интересно е да се проследи и как се променят мотивите през различните години. Първите, които излизат през 1941 година, са предимно заплашени членове на РМС и БРП, най- често нелегални. През 1942 година се увеличава броят на работниците и на бедните селяни, чак през 1943-а се забелязва активното включване на средните селяни, което означава, че вече има ясно подчертана тенденция за хода на войната и се очертава победата на антихитлеристката коалиция, което е един психологически мотив за включването на социални категории, които не са свързани с бедните селяни и с работниците, а с интелигенцията – учители, студенти, служещи, както и средни селяни. А през 1944 г. вече, когато изходът е ясен, тогава вече има масово включване от всички категории, най-ярко изразен е делът на селяните. От всички партизани 47.76% са били ремсисти, 35.31% – членове на Българската работническа партия, под 1% са членовете на БЗНС и БРСДП, а 16.11% са били безпартийни. Значително е участието на семейните и на жените в партизанското движение.
Би било крайно пресилено, ако по някакви причини се твърди, че партизанският бит е близък до всекидневния живот на българите от 40-те години на ХХ в. Дори в “най-уредените” партизански формирования през 1943-1944 г. животът в планината е съвършено несигурен въпреки натрупания опит за оцеляване в сурови условия. Изграждането на удобни обиталища е сякаш най-лесното. Всекидневната потребност от набавяне на значителни количества храна е главна грижа. През 1941-1942 г. за набавяне на храна партизаните разчитат предимно на роднините си. Това е добре документиран факт за Ловешко и Плевенско, но също и за останалите части на страната. Впрочем несъвършената система за снабдяване на партизанските отряди с храна е основна причина за разбиването им на малки чети от по 2-3 души. Така те по-лесно намират скривалища, а и за прехраната си разчитат изключително на близки роднини около родните си места. Развитата система за снабдяване с продоволствия чрез гъста мрежа от снабдители – ятаци и помагачи, е характерна чак за 1943-1944 г.
Снабдителите на партизанските отряди, самите те бедни и средни селяни и градски жители, осигуряват прехраната на четите и отрядите за собствена сметка. Пак през периода 1943-1944 г. се събират храни от членовете на БРП, Работническия младежки съюз, от земеделците. След създаването на Отечествения фронт през 1942 г. организациите, членуващи в него, събират храна и облекло за партизаните сред собствената си членска маса. В много малка степен храната за партизанските отряди е осигурявана централизирано, с партийни средства. От изключително значение за прехраната са снабдителите на партизанските отряди, които имат достъп до по-големи количества храна и материали или могат незабелязано да ги закупят срещу пари. Често храни за партизаните предават собствениците на малки магазини за хранителни стоки и на фурни. Снабдяването на партизаните с храна се преследва упорито от официалната власт чак до септември 1944 г., а наказанието най-често е смърт на място и без присъда. В края на 1943 г. открит у заловен партизанин самун хляб се оказва идентичен с хляба, приготвен същата вечер в семейството на етнически турчин от с. Горско Сливово, Ловешко. Приликата между самуните е достатъчна турчинът и двамата му сина да бъдат изведени на площада на селото и разстреляни пред сградата на общината същата вечер. Въпреки трудностите със снабдяването, въпреки честия глад на територията на цялата страна действа строга забрана да се приема храна от непознати.Приготвянето на топла храна става рядко, при наличие на необходимите продукти, но и при спазване на изискванията за сигурност. Обикновено импровизираното огнище се огражда плътно с платнища, за да се прикрие димът.
Image may be NSFW. Clik here to view.Тежките условия на живот в планините, дългите преходи, продължителният престой на открито, липсата на дрехи и обувки за смяна много бързо амортизират облеклото на партизаните. Това налага честата подмяна на дрехите и обувките или поне редовната им поправка. Тези от партизаните, които поддържат непрекъснати връзки с близките си, могат сравнително редовно да разчитат на подмяна на износените си дрехи. Най-често обувките се поправят в полеви условия с материали – подметки, цинти, конци, доставяни предимно от военните складове.Изискванията към качеството на дрехите и обувките също не бива да се пренебрегват. Майката на поета партизанин Цветан Спасов си спомня, че той “. . . треперел от студ, защото . . . беше по едни сандали. В София му бяха взели [в полицията] балтона и туристическите обуща . . .” Макар много от партизаните да ползват държавни униформи – полицейски, войнишки, лесничейски, или пък ученическите си униформи за младите, за наличие на някакво специално отличително облекло за партизаните в цялата страна и дума не може да става не само поради недостиг на средства за ушиване на униформи, но и от конспиративна гледна точка. Шивачите – членове или симпатизанти на партиите от Отечествения фронт, са привлечени за ушиване само на кожуси за партизанските отряди през зимата.
Въпреки несигурните условия на живот партизаните поддържат старателно дрехите си. Често с това се заемат съпругите на ятаците. Обущата се поправят веднага след появяването на скъсване или отлепване, за да не стане поправката сложна и неизпълнима. Особено се държи на личната хигиена. Освен храната и облеклото, друг не по-малък проблем е и набавянето с оръжие за родните борци. Тъй като повечето от тях не са разполагали със собствено такова, са били принудени да крадат от германците, както и от родната армия и полиция. Нелегалните групи са се „самообслужвали” от складовете на българската армия, като са грабели пушки Манлихер, Берданка, Мартини, пистолети, боеприпаси. А по време на нападение бойното поле направо се е превръщало в „пункт за безплатна доставка” на оръжие, директно набавено от поваления враг. Разбира се, получавали са и по-модерни оръжия, директно от Антихитлериската коалиция, които със самолети нощем, на точно определено място се е доставял необходимия арсенал.
След девети септември 1944 год и последвалите социалистически преубразования по съветски модел, участвалите в съпротивителното движение у нас получават висок обществен статус, превърнал се по-късно в т.нар. номенклатура. Най-голямата част от партизаните се реализират в органите на МНО и МВР, следвани от партийните органи, като ръководни стопански кадри, в административните органи. Останалите сфери, където са влезли, са дипломацията, образованието, културните институти, журналистиката, здравеопазването, в ръководните органи на селското стопанство, промишлеността, строителството, транспорта. Жените – бивши партизанки, също са избрали органите на МВР, останалите са се насочили предимно към културните институти и образованието. Интересна е социалната ориентация и в тази по-късна посока от живота им. Бедните и средните селяни са се насочили към МВР и армията, като тях са постъпили и чиновниците, и част от работниците. Интелигенцията от партизаните е навлязла в партийните органи и културни институти. Подобна е тенденцията и спрямо политическата им база – членовете на РМС и БРП също избират след Девети армията и МВР, но членовете на БЗНС например много по-често стават ръководители на стопански обекти, докато членовете на БРСДП навлизат в партийните органи. Сред безпартийните всеки пети отива в МВР, следващото по брой участие е пак в армията.Според изследването на проф. д. и. н. Донко Дочев 39.90% от всички партизани повишават образованието си след Девети, 86.84% от завършилите средно образование получават висше, а 17.5% от тях стигат до научни степени кандидат и доктор на науките. Повече от половината от партизаните с висше образование са завършили второ висше след 1944 година, 40% от тях са стигнали до научна степен. Като правило почти всички прекъснали заради излизането в Балкана студенти са завършили по-късно. Изобщо като цяло всички те имат отлична житейска реализация.
През 1959 год. ЦК на БКП институционализира понятието Активен борец против фашизма и капитализма(АБПФК).Това е лице, участвало (или подпомагало) в дейността на Българската комунистическа партия до 1945 г. и в съпротивителното движение в България, главно през Втората световна война. Активните борци са разделени в 4 категории. В 1-ва категория са включени загиналите антифашисти, осъдените на смърт и тези, които са били партизани повече от 1 год. Към 2-ра категория спадат участниците в партизанското движение повече от 6 месеца, както и политзатворниците и политемигрантите. Към 3-та и 4-та категория са отнесени ятаците и всички други участници в антифашистката борба. По-късно е прибавена и 5-та категория, като категоризацията се осъществява от Съюза на активните борци против фашизма и капитализма. За одобрение на кандидатурата се изисквали двама гаранти – свидетели на дейността, които да са АБПФК, които давали писмени препоръки, и се правело проучване. Много от АБПФК успяват да си издействат приемане без всякаква дейност, с показанията на приятели. В зависимост от категорията привилегиите на АБПФК са били степенувани. На първо място в привилегиите е влизало отпускането на специална народна пенсия. Освен това АБПФК са ползвали специални безплатни почивни станции, медицинско обслужване и безплатен транспорт, те и децата им са влизали с привилегии в учебни заведения. При отпускането на стипендии и общежития децата на АПБФК са били с предимство. Децата на АБПФК са назначавани с предимство на работа. В столицата и окръжните градове специално за тях са построени т.нар. жилищни блокове за активни борци, като блок „Народен юмрук” в Бургас, „Блокът на БКП” в Стара Загора, жилищни блокове в района на Докторската градинка в столицата и др. По данни на Политбюро от признатите до 1984 г. около 69 хиляди активни борци са останали 47 хил., разпределени в пет категории. От живите към този момент активни борци работещи са 4500, останалите са пенсионери. В докладна записка до Политбюро председателят на ЦК на БПФК Владимир Бонев отбелязва, че в почти всички градове е организирано обслужване по домовете на самотни борци против фашизма и то не само с медицинска помощ, но и с ред социални мероприятия – почистване на жилището, поднасяне диетична храна, социален и културен патронаж чрез младежките формации на БЧК. С обслужването на активни борци в болници и поликлиники навремето са били ангажирани 325 медици и здравни работници, а в пансионите за стари революционни кадри – 180 здравни работници. Именно тези привилегии, настройват обикновенните българи срещу бившите участници в съпротивителното движение и най-вече срещу наследниците им, които са “по-равни” от равните! Немалка част от тях пък с помощта на близки и познати участници в съпротивата, за да получават въпросните привилегии сами си изфабрикуват борческо минало, което няма нищо общо с действителността. След 1989 година организацията, която най-активно се обявява за антифашистка е Българският антифашистки съюз (така се нарича предишният Съюз на активните борци от началото на 1990 г.). Тя се занимава предимно с отбелязване на юбилейни годишнини от събития от партизанското движение и Втората световна война. Основната ѝ политическа насоченост обаче е по-скоро антиамериканска и антиглобалистка, отколкото антифашистка.
Режимът, ръководен от БКП до 1989 г., приема антифашизма за част от държавната идеология. В духа на комунистическата пропаганда режимът, установен в България до 1944 година, е определян като фашистки. Проповядването на фашизъм и участието във фашистки организации е вписано като престъпление в Наказателния кодекс.
Преди 1989 год. имената на партизани и леви революционни дейци носят много градове и села, като Велинград, Михайловград, Димитровград, Хлебарово, Димово, Грудово, Пелово и др., като някои от тях са запазени и до днес. Патрони на много училища, детски градини, културни учреждения, фабрики, заводи, ТКЗС-та и др. са героите от антифашистката съпротива.
По време и след партизанското движение в България са създадени песни с политическа насоченост, известни под общото название партизански. Партизанското движение присъства силно в изобразителното изкуство в България в периода 1944-1989, като образите са изградени най-вече в стила на социалистическия реализъм. Паметници на партизанското движение са братските могили, каквито са построени в центровете на по-големи български градове, както и монументи свързани с големи партизански битки и паметници на загинали партизани и видни комунистически дейци. Значима скулптура на партизанска тематика е паметникът на Балванската битка, а Цола Драгойчева и Тодор Живков по силата на съществуващите законови норми тогава си откриват бюст- паметници още приживе. В различни обществени сгради са поставяни картини, стенописи, барелефи и орелефи, посветени на партизанското движение. След демократичните промени в страната започва постепенно демонтиране на паметници свързани с партизанското движение, тъй като те са възпремани като част от символите на тоталитаризма.Стига се и до вандалски актове. В момента една малка част от тях са съхранени и експонирани в Музея на социалистическото изкуство в София, а другите стоящи и до снес в по-голямата си част не се поддържат и са оставени на произвола на съдбата. По време на социализма почти е нямало български град или село, чиито главни улици и булеварди да не са наименувани с партизански имена, а сградите са окичени с паметни плочи свързани със събития от комунистическата съпротива в страната.
В литературата и публицистиката партизаните присъстват като образи както в периода 1944-1989 г., така и след 1989 г.. В първия период партизаните са най-вече идеализирани и героизирани в стила на соцреализма. Значително внимание се отделя на детската и юношеската партизанска литература. Известни книги за партизаните отпреди 1989 година са „Овчарчето Калитко“ от Иван Хаджимарчев, „Ленко” от Георги Караславов, „В името на народа“ от Митка Гръбчева, „На живот и смърт“ от Димитър Ангелов и много други. Рядък пример за относително безпристрастно литературно отразяване на партизанското движение е романът „Тютюн“ на Димитър Димов. След демократичните промени, авторите са разнопосочни в своите настроения по отношение на партизанското движение. Неотдавна писателят Алек Попов представи първия партизански роман след 1989 год. „Сестри Палавееви”. Във филмовото изкуство контрастът в отношението към партизаните преди и след 1989 е съответен на този в литературата. Едни от най-известните заглавия преди 10 ноември са култовият сериал „На всеки километър“, „Черните ангели“, „А бяхме млади“,„Войници на свободата“, ”И дойде денят”, „Животът си тече тихо” и др. След промените негативно отношение към партизаните показват филми като „Подгряване на вчерашния обед“. Партизанската тематика е застъпена и на театралната сцена, както и в музиката. През 1974 год. по повод 30-та годишнина от Девети септември излиза песента на Петър Чернев по музика на Димитър Вълчев „Посвещение”(Партизани), която се превръща в тотален хит за времето си. Днес е по-популярен римейка на песента в изпълнение на група „Хиподил”.
След наскоро проведен национален ученически конкурс, посветен на Втората световна война, резултатите от него показват, че повечето български ученици не знаят кога страната ни се включва във Втората световна война. Всеобщото мнение сред подрастващите е, че България се включва във войната на 9 септември 1944 г., а не още през март 1941 г. Малцина също така знаят, че България е обявила война, макар и “символична”, на САЩ и Великобритания. Неизвестен за учениците е и фактът, че на 6 септември 1944 г. българското правителство излиза от Тристранния пакт. За партизанското движение у нас, като част от антифашистката съпротива по време на Втората световна война днешните български ученици незнаят почти нищо. Това се дължи най-вече на факта, че за партизанското движение и за антифашистката съпротива в днешните учебници по история не се говори, а самите учебници съдържат непълна, премълчана или направо манипулирана информация по темата за най-тежкия военен конфликт в света през XX в. Според проф. Искра Баева учебниците трябва да се пренапишат и в тях да се разкаже повече за партизанското движение в България. Преди 1989 г. тази тема се преекспонира, след 1991 г. махалото отива в другата противоположна крайност. Не трябва да се говори само за антикомунистическото движение, но и за съпротивата срещу онази България, която е част от Третия райх, смята преподавателката от СУ. Според проф. Баева през първите години на демокрацията е имало политически натиск към авторите, докато в последните години няма цензура, а по-скоро автоцензура. В учебниците трябва да присъстват всички гледни точки, категорична е проф. Баева.
Според историците е спорно и значението на 9 септември. Според проф. Баева той е подценен като празник. Акад. Георги Марков посочва, че преди 1989 год. е действала схемата на двойното освобождение, но 9 септември 1944 г. и 3 март 1878 г. не трябва да се бъркат. Втората световна война е война не само на нациите, но и на идеологиите, отбеляза изследователят от Института по история към БАН. В българските учебници отсъства обща гледна точка по въпросите на нацисткия и съветския режим, показва сравнителен анализ на учебната литература по история в бившите социалистически страни. Авторът на анализа ст.н.с. Оксана Петровска от Института за стратегически изследвания към президента на Руската федерация е проучила съдържанието на 8 български учебника за гимназиалния етап. Тази историческа тема участва във формирането на гражданската национална идентичност във всички бивши социалистически страни, включително и чрез учебниците. Повечето от бившите социалистически страни са направили радикални трансформации в своето отношение към Втората световна война – акцентите вече не са върху героизма и победата, а повече върху бедствието и войната, отбелязва изследователката. Според нея в повечето страни учебниците са написани с предубеждение по отношение на Русия, и България не е изключение. Например в различните учебници, по които учат българските ученици,
оценката за Червената армия е различна и няма еднозначен отговор на въпроса дали е освободител или окупатор. Има негативно отношение към социално-политическата система в СССР и към Сталин, но се запазва симпатията към руския народ, отбеляза Петровска.
Главната особеност в разказа за участието на България във Втората световна война представлява преди всичко отсъствие на интерес към собствените военни действия. Те не се разглеждат като героични и не служат като пример за подражание и за патриотично възпитание, показва анализът на учебниците. Според Петровска авторите с неохота признават, че под влияние на победите на Съветската армия се активира и партизанското движение в България, но в учебната литература няма единно мнение по въпроса за числеността на партизаните. Милен Семков, един от авторите на учебниците по история, потвърждава, че от 22 юни 1941 г. до 9 септември 1944-та в страната са действали около 9000 партизани, главно комунисти. Според други автори към 1944 г. тяхната численост е не по-малко от 15 000.
Следвайки логиката на българските учебници, се получава, че за всички военни и следвоенни беди в България е виновен не профашисткият режим, а комунистите, посочва Петровска. Според нея авторите на учебниците старателно не споменават, че ако не е било сътрудничеството със СССР, България като съюзник на Германия е щяла да понесе много по-сурово наказание след Втората световна война. За разлика от други страни обаче, България показва и вината на САЩ – за разлика от Полша например, където също съжаляват, че САЩ не са ги освободили. В крайна сметка във всички бивши социалистически страни растат цели поколения, които са усвоили тези гледни точки за войната, обобщава Петровска.
Изводите, които биха могли да се направят почти четвърт век след падането на комунистическия режим, не са особено оптимистични – учебниците продължават да бъдат продукт на идеологиите и вместо да намаляват споровете около Втората световна война, те се изострят. Историята у нас е по скоро място за партийни пристрастия и оценки, отколкото за обективни и реални преценки, особено когато се касаят темите за партизанското движение и ролята на комунистическата партия по време на Втората световна война, навлизането на войските на Съветската армия довело до попадането на страната ни в съветската сфера на влияние и последвалото комунистическо управление на страната до края на 1989 г.
В периода от 1944-та до 1989г. в България на власт е социалистическият режим. В днешни дни, 24 години след падането му, оценките за него са всевъзможни. Управлението на Българската комунистическа партия(БКП) и нейните лидери понякога е възхвалявано от живелите в него българи, някои сънародници все още милеят по личността на Тодор Живков, спомняйки и за неговото “време”. Много обаче са и онези, които строго критикуват вече сгромолясалия се социализъм, смятат, че наследството което той оставя е нестабилно, а ефектът върху мисленето на хората твърде неблагоприятен. Днес ние обаче няма да се впускаме в толкова екзистенциални и емоционални теми. Напротив, този кратък увод направихме единствено, за да ви напомним времената, за които ще разказваме. Историята ни все пак се развива именно тогава – през далечната 1979г., на едно много интересно място – Института по техническа кибернетика и роботика към Българската академия на науките. Там, през същата тази година, група учени започват разработката на една машина, която за времето си е била истинско постижение – първият български микрокомпютър. След близо година влагане на изключителни усилия първите три броя – едно ограничено количество, вече са факт. Те носят името ИМКО, съкращение на “Индивидуален микрокомпютър). Зад ИМКО-1 стои основно лицето на един учен – роденият в София инженер Иван Марангозов. Първият български персонален компютър става изключително популярен. Разбира се, както може да се досетите, рекламата на родното производство по онова време е била наистина на ниво, но все пак качествата на създадената от инженер Марангозов машина са факт.
Две години по-късно работата в института не е спряла, напротив. Българските учени се стремят да подобрят качеството на техните “рожби” и през 1982-ра излиза ИМКО-2, който се е конкурирал с най-добрите компютри в света по онова време. ИМКО-2 е внедрен в завод “Аналитик”, в родния на Тодор Живков град Правец. Там машината е преименувана на “Правец 82″ и става основа за навлезлите по-късно 8-битови машини, които са пуснати в масово производство. През 1984-та, за да бъде конкурентен на световното ниво, Иван Марангозов разработва и “Правец 16″. В близките години производството започва да се изнася в Източния блок, българските компютри нямат достойна конкуренция в рамките на СИВ. България произвежда 40% от компютрите, изполвани в страните членки на СИВ. За нуждите на науката е построен специално Комбинат по микропроцесорна техника (отново в Правец), който започва да се занимава с изработването на машините. Капацитетът на завода е за 100 000 бройки, но той никога не е достигнат. Най-голямото годишно производство възлиза на 60 000 машини. Стойността на изделията достига около 13 милиарда долара годишно.
Светът също бил впечатлен от достиженията на родната наука. На изложение в Лондон компютърът ИМКО бил използван за управление на роботът-ръка РОБКО-1. Чужденците, сред които американци, англичани и японци, останали учудени как за подобно управление съществува толкова евтино решение – техните държави досега инвестирали в създаването на миникомпютри за тази цел, които стрували много по-скъпо.Междувременно, в България е създаден специално Комбинат по микропроцесорна техника, който отново се намира в Правец. Заедно с него много други заводи, работещи в областта, започват да функционират. Те произвеждат предимно периферия, основните се намират в Стара Загора, Пазарджик и Пловдив, а в Монтана пък се изработват мониторите. Този скок в родното производство се отразява добре на България, на световно равнище страната е трета по използване на електронни устройства на глава от населението. Покрай бума на “Правец”, електрониката в родината достига много високо ниво. Тя дори е използвана в руската космическа програма, някои от модулите на летателните апарати на СССР, които потеглят в космоса, са изработени изцяло в България. По този начин се нареждаме на 3-то място в света по на база развити космически програми – след САЩ и Съветския съюз.
По-късно, през 80-те, в световен мащаб големите заводи за електроника започват да копират достиженията на американските IBM и Apple. Българският “Правец” също следва стъпките на своите конкуренти, а като качества продуктите на Завода за микропроцесорна техника са завидни. Политическите промени, пред които държавата се изправя, обаче не вещаят бъдеще за “Правец”. През 1989-та година социалистическият режим в страната пада. Заедно с него се разбиват много от илюзиите, в които обществото е живяло през последните 45 години, много от предприятията и заводите фалират и по един или друг начин са ликвидирани. Производството на българските компютри спира и скоро те остават забравени във времето, поради бурното развитие на електрониката в световен мащаб. Едва наскоро, 24 години след края на режима, започва да се говори за тяхното завръщане. Става ясно че “Правец” се възражда, а в сайта на фирмата е изписано с големи букви “Една легенда се завръща”. Дали наистина на родния пазар най-накрая ще се появи продукт, който да бъде достоен за някогашните успехи на своя предшественик и дали по някакъв начин ще станем свидетели на живата история на електрониката?
*част от информацията в статията достигна до нас благодарение на сайта www.pravetz.info
България след Втората световна война. Динамиката на събитията в Европа и света през 30-те и 40-те години изменя изцяло ситуацията в света, а последствията за малките държави като България са огромни. Смяната на властта в Балканската страна води след себе си серия от политически убийства, ликвидиране на опозицията и на голямата част от интелигенцията. В годините след 9-ти септември 1944-та с кръв е изписан възходът на Държавна сигурност. Службата, която от обикновено подразделение на полицията се превръща в ужас за цял един народ. Историята от предната статия ни доведе до началния стадии на ДС, когато нейната машина тъкмо заработва. За по-малко от година стотици кадри са инфилтрирани сред редиците на опозицията, а чрез контрола върху печата свободата на словото е срината до кота нула. Въпреки колосалните оперативни успехи на ДС обаче, службата истински страда от липсата на кадри. От документи на ръководството ясно се разбира как в очите на обикновения човек още от 40-те години се загнездва една непоносимост към Държавна сигурност. Колегите от Народната милиция гледат на агентите на ДС като на хора втора ръка, неспособни да бъдат полезни на властта. Авторитетът на службата още не се е наложил сред обществото и тъкмо затова започват усилено да се търсят способи агенцията да се превърне в един истински репресивен орган. Изходът става ясен, за да се разгърне абсолютния силов потенциал на ДС, тя трябва да бъде разграничена от другите органи на милицията, да бъде над тях. Необходимо е нейното издигане, изграждането на агентурна мрежа за разузнаване както в чужбина, така и в страната, чийто правомощия да надхвърлят тези на другите апарати.
През 1947-ма самостоятелността на ДС е силно разширена. Структурата се превръща в Дирекция към МВР. Българската служба доста явно следва стъпките на руската репресивна машина. Маршал Лаврентий Берия – грузинец по произход и крайно садистична личност е готов да помогне на своите комунистически колеги от Балканите. Берия заема най-високи постове в СССР, зад него стоят масови репресии и убийства от периода на Втората световна до смъртта на Сталин през 1953-та. Той ръководи както съветските служби, така и работата по руската ядрена програма. Историческата наука често го определя като тиранин и напълно справедливо – Берия обичал да обикаля късно вечер градските улици и с помощта на полицията да арестува жени, над които по-късно извършвал посегателства. Като виден партиец също отговарял за налагането на страхопочитание на народа към властта, работата си вършел безкомпромисно. Е, та именно този човек изпратил съветници в България, които да помагат на набиращата сили ДС. На пратениците моментално бил даден контрола върху следствената служба на Държавна сигурност.Те поели юздите и приложили дългогодишния си опит. Огромна част от членовете на опозицията попаднали под ударите на скалъпени обвинения и производства, които почти винаги довеждали до тяхната смърт. Основната атака била срещу лидерът на БЗНС – Никола Петков. Той бил арестуван заедно с още 24-ма свои колеги през лятото на 1947-ма и обесен само три месеца по-късно. До края на годината политическите противници на БКП по един или друг начин били ликвидирани.
В следващите години реформите в ДС продължават. Комунистическата партия най-сетне завзема изцяло еднолично властта и успява да отдели тайните служби като независим институт. През 50-та година, когато “престола” в България е зает от Вълко Червенков и новият първи превръща службата в дясната ръка на партията. ДС е оръжие, с което червената власт борави изключително умело. Структурата на Държавна сигурност също се променя. Тя се разделя на управления, които действат в различни ресори:
I-во управление– занимава се с вътрешното разузнаване на територията на България
II-ро управление – обхваща контраразузнаването
III-то управление –секретно политическо управление, което разследва личности свързани с предишната власт, както и по случайност останали живи представители на доскорошната опозиция
IV-то управление – занимава се с работата свързана с промишлеността
V –то управление –има функциите на военно контраразузнаване
VI–то управление – ресорът му е транспорта
VII–мо управление – за безопасност и охрана
*важно е да споменем, че тази структура подлежи на чести промени. Периодът, който тя обхваща в този си вариант е до началото на 50-те години.
И по времето на Червенков репресиите върху народа не престават. На смърт или затвор в лагери са подлагани хора от доскорошния елит на държавата. Тъй като комунизмът отрича съществуването на Бог, този постулат е умело употребен за да се снеме властта от Българската православна църква. Тя, макар и загубила някогашната си сила, все още имала известно влияние върху обществото. Именно затова сред много от жертвите на репресиите се срещали духовници от най-различни рангове. По-късно, в редиците на религиозната институция някои свещеници склонили да се обвържат с Държавна сигурност като агенти доносници и докладчици. Някои от тях били изпращани и в САЩ, където освен че ръководели местните православни богослужения, се занимавали с чисто шпионска дейност и най-често докладвали на София.
Министър-председателят Антон Югов и Тодор Живков на изложение
Знаков е и моментът, в който “под ножа” на властимащите попадат техни съпартийци. Родната БКП ползва за тях термин, станал популярен в СССР – “врагът с партиен билет”. Най-типичен пример е политикът Трайчо Костов. Изцяло отдаден на властта, съвсем скоро след преврата на 9 септември Костов заема най-висши позиции. Той е политически секретар на БКП и приближен на Георги Димитров. Именно Костов е човекът, който стои зад организирането на Народния съд и политическите убийства в първите месеци след преврата. По-късно той одобрява и санкционира заповедите за присъди под формата на убийства, а на заседанията е човекът, който твърдо настоява за максимален брой смъртни наказания. Настървеността на партиецът обаче му се връща. През 1948-ма той е заподозрян от Съветския съюз, че укрива конкретни данни и не ги праща към Москва. Въпреки че отрича, при участието си в международна среща в Русия, самият Йосиф Сталин разговаряйки с него го нарича “мошеник”. През март 1949-та Трайчо е отстранен от поста си в правителството, а месеци по-късно е изключен и от партията. Арестуван е в началото на декември и е изпратен в Москва, където познатите ни Сталин и Берия уреждат неговия съдебен процес. Обвинен е за враг на народа, предател и заговорник със сръбския лидер Йосип Броз Тито. Признат е за виновен и два дена по-късно е обесен.
Държавна сигурност набира страховита сила и позиции. По време на управлението на Вълко Червенков(1950-1956г.) и Антон Югов(1956-1962г.) тайната служба се е превърнала във вярно куче на властта. Макар името и да предполага, че е създадена да пази отечеството, ДС е използвана за терор, репресии и убийства, с цел да се наложи насилствено вярата в новия строй. Хиляди жертви падат под ударите на управленията на Държавна сигурност, като освен членовете на опозицията, приближените на “буржоазните партии” и немалко обикновени хора, края на живота си виждат и много партийци. Трайчо Костов не е последния “отдаден на идеята”, който бива нарочен и ликвидиран. Големите промени обаче тепърва предстоят. Скоро престола на БКП ще бъде зает от друга личност, която ще сложи ръка върху структурите на ДС и ще застане за дълги години зад държавното кормило, разбира се без да прекъсне старите порочни практики.
*за голяма част от информацията благодарим на сайта www.desebg.com
Дори и най-върлият опонент на социалистическия режим в България не би отрекъл подема на множество направления в сферата на промишлеността, селското стопанство, туризма и др. Именно заради това ние решихме в серия от няколко публикации да разкажем за някои от отраслите, в които България става световен лидер. Безспорно един от тях е производството на кари. Само за няколко десетилетия страната ни се превръща в един от световните лидери в производството на електро и мотокари, а печалбите от износа са определят на милиарди левове. Благодарение на нашите приятели от „Спомени от Народната република„ ви предоставяме изключително интересна информация по темата, която може да прочетете в следващите редове.
По времето на социализма страната ни се нарежда сред световните лидери по производство на кари.“ Балканкар“ достига по натури, обеми и експорт на електро- и мотокари американската „Кларк“ и японската „Тойота“. Същата челна позиция заема и електротелферното производство съсредоточено в Габрово.
Производството на кари в България е един от секторите на родната промишленост, който в историята си е имал значителни постижения. От разработването на първата опитна серия на подемно-транспортните машини у нас през 1952 г. отрасълът непрекъснато се разраства и усъвършенства докато към края на 70-те години на миналия век страната ни излиза на първо място по обем на производство на кари в света. Късните 80 години на века обаче са началото на края за държавната фирма „Балканкар“. Структурни промени, започнали още преди началото на прехода от планова към пазарна икономика довеждат до постепенната деградация на каростроенето в България.
Идеята за производството на кари у нас се появява в ранните 50 години на 20 век. Към нейната реализация на практика се пристъпва през 1952 г., когато е разработена и първата опитна серия български платформени електрокари, общо 5 на брой. По-късно, през 1955 г. е произведена още една серия и на следващата година, по време на 7-та сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), страната ни получава специализация за производство на безрелсови подемно-транспортни средства с електрозадвижване. Поради тази причина през идущата 1957 г. започва и фактическата продукция на кари у нас. Началото е поставено в софийския завод „6-ти септември“, който по това време изработва трамвайни мотриси и тролейбуси. За да се подготвят за създаването на машините, наши специалисти са изпратени на обучение в гр. Дечин, Чехословакия, която тогава е основен производител на електрокари. Производството започва на старата площадка на „6-ти септември“. По късно – в началото на 60-те, функциониращият вече каростроителен завод се премества, като новите му сгради и съоръжения са изградени с помощта на френския автомобилен гигант „Рено“.
Електрокари, произведени в “Завод 12″ в София, 60-те години на ХХ век; снимка: Изгубената България
Още през 1957 г. е реализиран и първият износ на новата продукция – 150 платформени електрокари са продадени в Чехословакия и СССР. Следващата 1958 г. бележи и първата голяма партида от подемно-транспортните средства, изтъргувана в чужбина. Тогава 3 000 машини са изнесени за Китай. Същата година в страната ни започва и производството на нов вид кари – високоповдигачи. То се съсредоточава в завод „6-ти септември“, а продукцията на нископовдигащи и платформени електрокари се премества в столичното предприятие „Средец“ – бившият „Завод 12″.
В началото на 60-те години структурата на българското каростроене продължава да се разширява. Открит е завод „Дунав“ в гр. Лом. Той се специализира за производството на платформени електрокари и влекачи. Капацитетът му е за създаване на 15 000 – 18 000 машини годишно. Ново поделение на държавната фирма се открива и във Враца, където в преустроена коларска работилница започва продукцията на особен вид електрокари – с ръчно направляване. По-късно е създаден и завод „Вит“ в Плевен, който поема врачанското производство на ръчно-водими машини. Тук започват да се правят и мотокари. Средногодишно продукцията на този завод през периода на функционирането му достига 8 500 – 9 500 броя кари.
Може би най-известното предприятие от веригата - завод „Рекорд“ в Пловдив се появява в началото на 70-те години. Той е специализиран в производството на мотокари. Каростроенето в България се развива с нарастващ темп. Увеличава се обемът на произведена продукция, задълбочава се специализацията на страната ни в тази сфера на машиностроенето. През 1963 г. у нас дори е създаден Институтът по електро- и мотокари – единствена по рода си в света научно-изследователска и проектно-конструкторска организация. Малко по-късно се ражда и първото в България държавно стопанско обединение (ДСО) с основна дейност производство на подемно транспортни машини – ДСО „Транспортно машиностроене“. От него в последствие възникват ДСО „Хидравлика“ в Казанлък и телферостроенето в Габрово.
Image may be NSFW. Clik here to view.Марката „Балканкар“ се появява към края на 60-те години на века. Нейното запазено лого обаче става повод за интернационален съдебен спор. След като България започва да изнася кари за запада, се оказва, че белгийска фирма, която търгува на международните пазари е регистрирала почти идентична търговска марка. Случаят е отнесен в съда, като чуждата компания се опитва да принуди „Балканкар“ да промени логото си. Но от българска страна в спора се намесват едни от най-добрите ни юристи. Те успяват да докажат, че марката на родната фирма съществено се различава от тази на белгийската и така нашето предприятие запазва своето лого. В структурата на държавното обединение „Балканкар“ влизат не само петте монтажни завода. То включва и предприятия за производство на междинни продукти, използвани при създаването на електро- и мотокари. В края на 80-те години в състава му има 39 поделения – 31 в страната и 8 в чужбина. В неговите заводи се произвеждат и автобуси, леки коли, велосипеди и др.
От година на година броят на транспортно-подемните машини, които се правят у нас нараства. През 1978 г. България дори излиза на чело в света по общ обем производство и износ на кари- около 89 000 броя. На тази позиция страната ни се задържа редица години. За сравнение по това време във всички останали страни от Европа общо се произвеждат около 17 000 – 18 000 подобни машини годишно. През 1988 г. България произвежда 1/5 от световното производство на електрокари и мотокари и по производство на човек от населението заема първо място в света (82,5 хил. за година). За 1986 г. по абсолютно производство на електро- и мотокари е на трето място в света: ФРГ – 113,7 хил., Япония – 111,6 хил., България – 84,8 хил., САЩ – 50,0 хил. За периода 1981-1990 г. средно 90% от тази продукция се изнася. В периода 1984-1990 г. делът на износа на българските електро- и мотокари е 17% от общото световно производство. (СГ-91 г. с. 311, 519).
По-голямата част от продукцията на български електро- и мотокари отива за износ. Средногодишнонеговият обем се движи в рамките на 70 000 – 75 000 броя машини. Естествено, повечето от тях – около 60 000 бройки заминават за СССР, 5 000 – 6 000 отиват в Германската демократична република (ГДР), а по т. нар. второ направление (страните извън СИВ) се търгуват около 4 500 бройки годишно. Кари се изнасят за Великобритания, Франция, Испания, Италия, Федерална република Германия (ФРГ), Египет, Сингапур и т.н. Срещу износа на кари за страните от СИВ България получава нефт, газ и метали на по-ниски цени. На практика от тази търговия страната ни само печели. Изнасяните от нас машини не винаги са изпълнени на ниво, тъй като конкуренция липсва и договорените бройки така или иначе се закупуват от социалистическите страни. Срещу тях обаче България получава конкурентоспособни, дори на западните пазари стоки.
Освен близо 40-те завода у нас, които създават продукция с марката “Балканкар”, започва кооперирано производство на кари в различни части на света – Китай, Иран, Куба, КНДР, Турция, Алжир, Югославия, Нигерия.В края на 80-те години „Балканкар“ произвежда продукция на обща стойност около 1,4 милиарда рубли. Той се нарежда сред водещите предприятия в страната ни, заедно с „ИЗОТ“ (за електроника), „Булгарплод“, „Булгартабак“ и др.
1987 г. обаче бележи началото на края за „Балканкар“. От неговите структури са извадени предприятията, които създават междинни продукти, необходими за производството на кари. Това води до нарушаване процеса на доставки на нужните части – ненавременно и неточно изпълнение. Това е и една от причините поради, която производството на кари постепенно намалява, докато в началото на 90-те години спада до едва 2 000 – 3 000 бройки годишно.Тогава и в общественото пространство се появява твърдението, че японците купували нашите мотокари, единствено заради чугуна използван като баланс, за да го влагат в производството на техните “Тойота”. ” Явно там е имало голям глад за чугун, за да си позволят лукса да купуват нашите мотокари за скраб, които са имали осигурен огромен пазар.
Преди 1990 г. в сектора са заети над 40 000 души. ДСО “Балканкар” притежава много имоти в страната и в чужбина сред, които и почивни станции в Китен и Боровец. Днес транспортното машиностроене е разрушено. Производството на кари е намаляло в десетки пъти, а на мястото на столичния завод “Шести септември” зее огромно буренясало пространство.
„Тук ще бъде пристанище Павлово“. Неотдавна това е гласяла една от табелите в покрайнините на София. Проектът „Софийско море“, който е и тема на този материал, е един от най-мащабните в историята на социалистическа България. Несъмнено граничеща с безумието, тази идея се превръща в неизменна част от ежедневието на софиянци в продължение на години. Каква е причината за осъществяването й и какво точно цели тя ще научите в този материал. Приятно четене!
България на три морета – един от емблематичните моменти в българската средновековна история. За последно страната е имала такъв излаз по времето на цар Иван Асен II, а преди това и през „Златния век“ на цар Симеон Велики. От тогава този спомен се е запечатал в историята ни като символ на зенита на българската държава и мощ и често се връщаме към тези моменти, за да напомним най-вече на самите себе си, че някога нашата държава се е простирала от Черно, през Бяло, та чак до Адриатическо море.
Но нека прескочим столетия и да се пренесем в началото на 50-те години на ХХ век, откъдето започва разказа ни. Вече 4-та година БКП управлява, държавата ни е прекръстена на Народна Република България, а за първи секретар на ЦК на БКП и министър-председател е обявен Вълко Червенков. Само за няколко години, от 1950-а до 1956-а е извършено невиждано до тогава по мащаби строителство – над 30 тежки промишлени комбината заработват, копаят се проходи през Балкана, българският и румънският бряг биват свързани посредством „Дунав мост“, изкопани са десетки язовири, енергийната мрежа на страната ни е подсилена с 9 ТЕЦ-а и 17 ВЕЦ-а. Строежите далеч не свършват с дотук изброените, но не това е темата на тази статия.
Сигурно се чудите как малка страна като България е съумяла да намери не просто строители и инженери, но и финанси за реализирането на тези проекти. Отговорът се крие в създаването на различни движения и организации като Бригадирското движение с мотото „Да строим за родината!“, Трудови войски, че дори и в участието на редовната армия в „доброволните“ дейности по строежите. Не само това, ами трудовата повинност е засягала всеки „другар“ от обществото - например, хирурзи и часовникари изграждали пътища или пианисти и зъболекари копаели канали. Може би обзети от краен ентусиазъм, може би вдъхновени от „победата на червената идея“ държавните ни ръководители разпореждат началото на проекта „Софийско море“ или „София на три морета“. Идея, която днес мнозина оценяват като нелепа.
Първоначалната цел на мащабния проект е била течението на река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. река Искър да потече на обратно чрез система от шлюзове. Достигнала до София, водата, която извира от планината Шварцвалд е трябва да запълни т.нар. Софийско море, което от своя страна да бъде свързано с река Струма. Предвижда се и връзка с река Марица и по друг прокопан канал да стигне до Черно море. Чрез тези плавателни канали корабите биха могли да плават от Балтийско море, с което Дунав е свързан в Германия, да минават през Софийското море и по Струма да достигат Бяло море, а по Марица до Черно море. Резултатът – София на три морета.
Безумието и абсурдността на тази идея, както и многократните протести на учени и експерти, не спират разпореждането на началото на този план. И така в началото на 50-те години, първоначално възприеманият с насмешка проектоплан бива приведен в действие. Първоначалната цел била изграждането на канала Павлово – Панчарево с пристанища Павлово, Красно село-Север, Лозенец, Студентски град, Младост и Панчарево.
Властите наредили, че всеки гражданин на София е длъжен да участва в изкопаването на канала с определен брой работни дни на „обекта“ – от 3 до 20 месечно. И тъй като повечето софиянци имали постоянна работа, изпълнението на този норматив се случвало най-често през почивните дни или отпуските им, а понякога дори по време на самия работен ден. Мъже, жени, деца, учени, писатели, лекари и детегледачки – тези хора биват заставени да копаят „за родината“, независимо от факта, че те далеч не са свикнали с тежък труд. Всяка сутрин 2000 софиянци били събирани от предварително уговорени пунктове, извозвани до „обекта“, получавали са кирки, лопати и кофи и започвали да копаят. Ден след ден, кофа след кофа, постепенно изкопаването на „Софийското море“ започнало да се превръща в нещо съвсем нормално и рутинно в живота на обикновения софиянец.
Image may be NSFW. Clik here to view.Проектът започнал постепенно да създава трудности за властта. Завършването дори на първия етап на строежа, на канала от кв. Павлово до кв. Панчарево, вървяло меко казано мудно. Това е напълно разбираемо, предвид факта, че „Софийското море“ се прокопавало от хора, на които лопатата и кирката били чужди. И тук БКП използвала един от своите прийоми за мобилизиране на тогавашното население – морални награди (хвалби) за изпълнилите норматива си и обратното (порицания) за тези, които не съумявали. Въпреки кратковременните резултати, строежът не се ускорил значително. Простата причина е липсата на всякаква техника (били осигурени 2 багера и 2 булдозера за 17 километра канал, широк 20м. и дълбок 5м.), както и тоталната липса на организация. Според писателя Георги Марков, който определя проекта „Софийско море“ не само като безумие, ами и като тероризиране над населението, този строеж е продължил 7 и повече години.
Стигаме началото на 60-те години. Постепенно ентусиазмът спадал, темповете на работа забавяли значително, а медийната пропаганда споменавала все по-малко и по-малко грандиозния проект на БКП, наречен „София на три морета“. Докато един ден не станало ясно, че този проект е напълно невъзможен поради простата причина, че бъде ли напълнен прокопаният канал градската част на София щяла да бъде залята с вода – нещо, за което експерти и учени алармирали още преди на софиянци да бъде заповядано да копаят.
Историята със „Софийското море“ обаче не завършва дотук. След десетина години на тежко принудително копаене и стотици загубени работни и почивни дни, новата заповед, идваща от върховете на Партията, била да се закопае всичко изкопано до този момент. Софиянци нямали право да негодуват, нито имали право да откажат и започнали чинно да връщат пръстта в огромната дупка, зейнала в полите на Витоша. Следвали години на непрестанен труд. Със зариването на канала Павлово – Панчарево била зарита и идеята за „София на три морета“.
И макар проектът „Софийско море“ да е просто една страница от социалистическата ни история, неслучайно избрахме да Ви разкажем точно него. Това е един от моментите, в които най-показателно си проличава една от основните характеристики на тоталитарния режим в страната – пренебрежително отношение на властта към обикновения човек, както и смиреността, с която същият този обикновен човек изпълнявал нарежданията, спуснати от Партията. В същото време никой няма право да отправя критика към тогавашните граждани на София, тъй като те не са разполагали с особена свобода в действията си. Едно е факт – всички те малко или много са били част от грандиозно провалилият се проект „София на три морета“.
Според речника на българския език дефиницията на думата „телевизия“ е „система за предаване и приемане на образи от разстояние чрез електрически сигнали“. Това, обаче, далеч не обобщава цялостното значение на тази дума, защото телевизията се е превърнала в един от символите за напредъка на нашата цивилизация – само за половин век този начин на разпространяване на информация претърпява сериозни метаморфози, от примитивното черно-бяло излъчване до днешната кристално ясна картина. В Народна Република България тази технология също се развива с бързи темпове – БНТ започва да излъчва на 1.11.1959 г. , а само 7 години по-късно, 60% от територията на страна ни е покрита с телевизионен сигнал. Това не трябва да изненадва никого – в някои от материалите ни до момента описахме изненадващо бързите темпове на развитие в някои от ключовите сфери в България през 50-те и 60-те години на миналия век.
Историята на телевизията в България започва със създаването на екип от учени от Машинно – електротехническия институт (днес Технически университет) в София, начело с проф. Саздо Иванов. През 1951 те започват експерименти за създаването на телевизия в страната, но първите успешни опити идват през 1953, когато за пръв път е осъществена качествена телевизионна връзка – снимка на проф. Ангел Балевски бива предадена чрез кабел от стая до съседна стая. В следващите няколко години развитието на тази технология претърпява значителен прогрес благодарение на труда на подобни телевизионни пионери и така логично се стига до 1959 година, когато Българската национална телевизия излъчва пряко манифестацията по случай 7 ноември (това е първото й излъчване, а официално е открита на 26.12.1959). В началото лукс, достъпен единствено до ограничен кръг от хора, през 60-те години излъчването на телевизия става все по-масово, благодарение на изграждането на телевизионни кули, както и на създаването на завода „Климент Ворошилов“, където започва производството на българските телевизори „Опера“.
Постепенно тази технология навлиза все повече и повече в живота на българина, а ролята й като средство за масова информация нараства значително. Както знаем, управляващата партия БКП контролира изключително строго достъпа до информация, като влияе пряко върху съдържанието и естеството на новините, предавани и по радиото, и по вестниците. Поради тази причина не е изненада, че когато значението на телевизията като осведомително средство нараства, паралелно с него нараства и ангажираността на държавата с тази нова медия, както и ролята на тази медия като идеологически и „възпитателен“ инструмент. Цялата програма бива изготвена по нуждите и пряко подчинена на идеологиите на тогавашната власт. Интересно е да се проследи как политическата ни номенклатура е използвала телевизията, отначало, за да пропагандира своите идеи, а впоследствие, за да прикрива трагедии, престъпления и бедствия.
Модел на телевизор „Опера“ снимка: www.detstvoto.net
Новинарските емисии, които гледаме в момента, нямат нищо общо с новинарските емисии от социалистическа България. Тогавашните „информационни бюлетини“ не започват с гръмки политически или международни събития, а с далеч по-“съществени“ новини – как върви жътвата в България, колко тона въглища са добити през последната седмица в мина „Бобов дол“, как върви гроздоберът по Мелнишко и т.н. Често на малкия екран се появяват образи като Найда Манчева. Тя е известна с това, че е работила едновременно на 40 автоматични стана при норма 4, заради което е обявена за герой на социалистическия труд, а впоследствие става народен представител в 3 народни събрания. Нейният пример е често споменаван, за да мотивира и мобилизира населението да дава всичко от себе си в „труда за родината“. Този модел на изграждане на легендарни образи не е открит от родната социалистическа власт, а напротив – по подобие на Стахановското движение в СССР, оглавявано от Алексей Стаханов (руски миньор, който успява да преизпълни петилетката и да се превърне в еталон за достоен представител на пролетариата).
Проблемите, престъпността и дори бедствията обаче се крият от народа. Постепенно се създава усещане за грандиозни постижения, прогрес и светло бъдеще. Друг пример за влиянието на властта над телевизията са социалистическите сериали, най-известен от които е култовият „На всеки километър“. Той се превръща в абсолютен хит сред всички българи, а всяко дете мечтае да бъде майор Деянов, Митко Бомбата или Войводата и да се бори срещу нацистки подводници и диверсанти, врагове на новия строй в България. Продукцията и до днес остава една от любимите на няколко поколение българи.
Откриването на летните олимпийски игри в Москва, 1980 година
В историята на българската телевизията не липсват интересни и до голяма степен абсурдни случки. Например, през 1980 година се провежда Олимпиада в Москва, където едно от българските участия е волейболен мач между нашата страна и Южна Корея. Ситуацията е изключително деликатна, тъй като Южна Корея не е призната за независима държава от България. Тогава от Партията спускат нареждане към режисьора да показва картина само и единствено от нашето поле, а към коментатора – да не споменава името на съперника ни. Въпросният коментатор, Никола Йотов, се противопоставя на тази идея с мотива, че цяла България ще му се смее, но от властта му отговарят недвусмислено – по-добре да му се смеят, отколкото от утре да е бивш коментатор. Изпаднал в доста неприятно положение, цял мач Никола Йотов използва изразите „Съперникът напада“ или „Противникът се защитава“.
Друга ситуация, граничеща с абсурда, е трагедията на стадион „Хейзел“ през 1985, когато струпване на хора предизвиква смъртта на 39 души, а множество други са ранени. Тогава всички телевизии излъчват картина от стадиона, а българската и съветската стоят застинали с надпис „Очакваме включване“. Това далеч не е първият път, когато събитие, излъчвано на живо по целия свят, бива „забравено“ от българската телевизия. Фрапантен е случаят с кацането на американската мисия Аполо 11 на Луната, когато цял свят гледа пряка картина от това историческо събитие, а само една европейска телевизия освен съветската предава нещо друго – българската.
И докато изброените по-горе случки са по-скоро „безобидните“ начини на употреба на телевизията като средство за пропаганда и възпитание, то с времето БНТ се превръща в един от най-силните инструменти на Партията за моделиране на обществото – такова, каквото трябва да бъде според комунистическата доктрина. Образът на образцовия гражданин е скромен, трудолюбив, вярващ в идеите на социализма, поставящ всеобщото благо над своето лично. „Западната масова култура“ е заклеймена за упадъчна, пошла и деструктивна, а всичко съветско е издигнато на пиедестал – успехите в индустрията, „правилната“ политика, както и постиженията на съветските астронавти.
Както знаем, комунистическата идеология отрича религията и християнските празници Коледа и Великден не са били официално чествани, дори обикновени хора, които са ги почитали, са били порицавани. Тук отново тогавашната ни политическа класа блясва с хитроумен и ловък прийом как да засенчи тези важни религиозни дати. Излъчвани изключително рядко, западните филми с известни актьори са предизвиквали истински фурор сред българи и неслучайно, когато БНТ предавала подобен филм, масово хората се събирали пред малкия екран, за да го гледат. А може би съвсем „случайно“ в навечерието на Великден, когато по традиция трябва да отидеш и да запалиш свещичка в църквата, в телевизионната програма присъстват най-гледаните шоу програми, както и хитови филми като „Зоро“ от 1975 с Ален Делон. Целта е била хората да останат вкъщи и да предпочетат да гледат филм, отколкото да почетат християнския празник. Цензурата, разбира се, присъства до голяма степен в информационния поток. Така например принудителното изселване на 360 000 български турци от страната ни бива наречено от репортерите „Голямата екскурзия“.
След като описахме как БКП пропагандира, възпитава обществото и прокламира червените идеи, стигаме до събитието, което според мнозина е едно от най-жестоките престъпления на социализма – информационното затъмнение за Чернобилската авария през 1986. Тогава радиационният облак, предизвикан от най – тежката ядрена авария в света – катастрофата в чернобилската АЕЦ на 26.04.1986, достига до България. И то не кога да е, а навръх 1 май – Денят на труда, логично един от най – честваните комунистически празници. Както всяка година са организирани мащабни паради. Деца, младежи, родители и възрастни, всички участват в тържествата, радвайки се на идващата пролет и манифестирайки под „приятния пролетен“ дъжд.
1 май 1986 година. Манифестация под Чернобилския дъжд.
Докато в съседните ни държави (с изключение на Югославия) се предприемат всевъзможни мерки за обезопасяване на населението, тук върху аварията е спусната тотална информационна завеса. За случая знае само политическата номенклатура и учените, които обаче биват заставени да мълчат, за да „не внасят смут и паника в населението“. Хората буквално са оставени на произвола на съдбата, а много експерти споделят мнението, че България е може би най-засегнатата от катастрофата държава, именно поради липсата на всякакви действия от страна на властта. И макар телевизията да не е пряк виновник за този абсурд на тоталитарната система, тя е пряк участник в информационното затъмнение за тази катастрофа.
„Телевизия“ – „система за предаване и приемане на образи от разстояние чрез електрически сигнали“. Но с течение на времето, значението на тази „система“ нараства неимоверно много и тя се превръща в главен източник на информация за масовото население. Именно поради тази причина през втората половина на ХХ век тя е под строгия контрол на БКП, а съдържанието й бива силно цензурирано и филтрирано.
Показахме ви как телевизията бива използвана от един тоталитарен режим, не само за пропаганда и налагане на идеи в обществото, не само за „възпитаване“ на народа, а понякога и за укриване на бедствия, обричащи обикновения човек на мъки и страдания. Иначе казано, мощта на едно от най-използваните средства за масова информация си проличава най-силно в контекста на тоталитарната държава.
Годините в България след 9ти септември 1944 година са изпълнени с репресии, гонения, несправедливи съдебни процеси и жестоки убийства. Комунистическата... Виж още »
Image may be NSFW. Clik here to view.Периодът на Студената война, доминиращ в международната политика в десетилетията след Втората световна война, се характеризира с непрекъснато съревнование между... Виж още »
Image may be NSFW. Clik here to view.Епизодите в българската история, върху които може да се постави етикетът “тероризъм”, са немалко. Това са отвличания, атентати, конспирации, събития,... Виж още »
Image may be NSFW. Clik here to view.Скъпи читатели, в следния материал ще Ви запознаем с един интересен момент от историята на България. Става дума за най-големия заговор за преврат срещу властта на Тодор Живков. Датата е 14 април 1965 година, денят – сряда. Провежда се извънреден пленум на Централния комитет на БКП. Пред събранието Боян Българанов изнася стряскащ доклад, който силно […]
Image may be NSFW. Clik here to view.Макар България да е сравнително хомогенна в етническо отношение страна, в нея съществуват малцинствени групи, чието приобщаване винаги е изглеждало проблематично. Днес въпросът за интеграцията на една от тези групи (ромската) изглежда не излиза от дневен ред, най-вече поради неспособността на властите да пробият нейната самобитност и изолационизъм. В следващите редове ще ви запознаем с […]
Image may be NSFW. Clik here to view.След смъртта на Сталин през 1953 г. настъпват промени в целия Източен блок, които не подминават и България. Тезата за „многонационалния характер” на страната, възприета от СССР, губи своята актуалност. Новото ръководство на БКП постепенно е овладяно от „националния комунист” Тодор Живков, който предприема програма за интеграция на етническите малцинства, целяща създаването на единна „българска […]