През  70-те години на ХХ век светът става свидетел на няколко значими юбилея – Иран чества 2500-годишнината от основаването на Персийската държава, Полша 1000-годишнина, а САЩ отбелязва два века държавност. Междувременно в социалистическа България все по-отчетливо започва да се говори за грандиозно отбелязване на 1300-годишнината от създаването на българската държава, което трябва да се състои през 1981 година.

Днес, няколко десетилетия по-късно, честването на тринайсетвековния юбилей  продължава да поражда спорове. За едни то е разорителна грандоманщина в период на финансови затруднения, а за други инициатива без аналог в родния летопис. Едно обаче е сигурно – „1300 години България” остава едно от най-сериозните културни събития в новата българска история и заслужава да бъде разгледано детайлно.

За първи път споменаването на големия юбилей като събитие, изискващо по-специално отбелязване, се случва на Юлския пленум на БКП от 1968 година във връзка с решение на Политбюро на ЦК за написване на многотомна история на България. По това време управляващият елит все още е далеч от идеята за грандиозно честване на годишнината. В началото на 70-те години редките споменавания на 1300-годишнината продължават да са преди всичко в контекста на перспективите пред историческата наука, но с напредване на десетилетието това постепенно започва да се променя.

Дом-паметникът на Бузлуджа е построен от народа и разрушен от народа. Само с дарения от граждани са събрани над 14 000 000 лева за грандиозния строеж, което е в унисон с с желанието на управляващите изграждането на паметника да е дело на всички българи. До завършването му през 1981 година са използвани общо над 300 километра арматура и 12 000 кубични метра бутон. Тържественото му откриване се състои на 23 август 1981 година и е в чест на двойния празник – „1300 години България“ и „90 години от създаването на БКП“. През следващите години милиони българи ще минат през знаковото за партията място, преди политическите промени да го оставят на произвола на народната любов, която го обрича на разруха.

На 3 юни 1976 година от решение №477 на Секретариата на ЦК на БКП става ясно, че на Комитета за изкуство и култура е дадена позиция на водеща структура в предстоящата всеобща организационна и ресурсна мобилизация, което е ясно доказателство, че държавният елит е узрял за идеята 1300-годишнината на българската държава да бъде тържествено отбелязана. Малко по-късно се създава и „Държавна работна комисия 1300”, която по-късно става „Национална координационна комисия 1300 години България”, с председател Людмила Живкова. Именно дъщерята на Тодор Живков е с основна заслуга замисленото грандиозно честване да се състои, тъй като в началото и средата на 70-те години не са малко онези партийни дейци, които виждат в „1300 години България” проводник на националистически идеи.

Идеята на Людмила Живкова е годишнината да не бъде отбелязана с еднократен тържествен акт, каквато е била традицията до момента, а с мащабна културна програма, предлагаща събития през цялата 1981 година. За целта са създадени координационни органи на вътрешно и международно ниво, в които участват близо 2800 души. През 1978 година комисията представя „Национална програма за развитие и координация на дейностите, свързани с 1300-годишнината от основаването на българската държава”, която старателно описва всички инициативи, които ще бъдат свързани с тържественото отбелязване на годишнината. Според програмата са обособени 7 ключови области – „Изкуство и култура”, „Просвета и образование”, „Наука и технически прогрес”, „Икономика”, „Непроизводителна сфера”, „Средства за масова информация” и „Международна дейност”, като във всяка от тях  ще има значително приготовления за историческия юбилей.

Решението за изграждането на паметник, който да бъде своеобразна композиция, представяща ключови моменти от историята на Първото българско царство, възниква през 1977 година. Самият строеж е започнат две години по-късно и е завършен точно по план – на 28-ми ноември 1981 година. Паметникът се състои от две групи бетонни форми, между които има малки пространства. Тук се намира най-голямата в Европа мозайка-триптих на открито, която заедно с 21 скулптури символизира идеята за създаването, развитието и възхода на българската държава в периода от VІІ до Х век. Хронологично са изобразени най-бележитите моменти от историята на първото българско царство – от навлизането по тези земи на хан Аспарух, през управлението на хановете Тервел, Крум и Омуртаг, до покръстването на българите и Златния век. Освен множеството скулптури, монументът впечатлява и с размерите си – дължината му достига 140 метра, а височината 70 метра, което позволява при ясно време да се вижда от 25-30 километра разстояние. Днес, макар и състоянието му да е влошено, паметникът продължава ежегодно да се посещава от множество туристи.

След като планът на действие е приет започва и практическото му изпълнение. През следващите няколко години трескавата подготовка за отбелязването на годишнината се вижда във всяка една сфера. Заснети са някои от най-известните български исторически филми като „Хан Аспарух” и „Мера според мера”, организират се най-различни изложби, като се предвижда да има такива и зад граница. Важно място в организирането на тържествата заема и строителството на внушителни паметници, които и до днес остават едни от най-големите и мащабни на територията на България. Сред тях е Народният дворец на културата в София заедно с паметника „1300 години България”, паметникът на създателите на българската държава в Шумен, както и този на незнайния войн в София. Еуфорията е повсеместна, като дори се стига до куриозните от днешна гледна точка ситуации, в които ученици са карани да правят утринни кросове от 1300 метра, а в завода за изолирани проводници в Смолян всеки работник е приканван да постигне „1300 лева годишна икономия на материали”.

Тържествените събития, посветени на юбилея започват още през 1980 година – по телевизията са представени 80 филма от поредицата „1300 години България”, а изложби отварят врати една след друга. Истинската кулминация на честванията обаче настъпва през 1981 година. През януари започва Панорама на българското кино, през март Обща художествена изложба – преглед на българското изобразително изкуство, през септември във Велико Търново се провежда Национален театрален преглед. Тържествено са открити и по-голяма част от строящите се паметници, а на телевизионните зрители са представени исторически филми, които по-късно се превръщат в непреходни класики.

Дори трагичната смърт на основната движеща сила на културните събития – Людмила Живкова, не отменя празничната програма. Официални тържества се провеждат под формата на 13 тематични юбилейни дни от 19-ти април до 20-ти декември, а на  20 октомври 1981 година се състои и главното честване във все още не напълно завършения Народен дворец на културата, на което Тодор Живков прочита тържествен доклад.

Това са сухите данни, стоящи зад културното събитие „1300 години България”. До колко моментът е подходящ за изразходването на десетки милиони левове и дали партийните дейци не използват събитието за извличане на дивиденти и демонстриране на замаха и мощта на БКП, оставяме на всеки да прецени сам за себе си. За поколенията обаче, честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава завещава десетки паметници, които и до днес величествено съхраняват българския дух.  Днес единствено от държавата зависи дали те могат да бъдат превърнати в основа за развиване на успешния в голяма част от бившите съветски републики соц-туризъм и да привличат туристи от цял свят, или пък ще бъдат оставени на произвола на съдбата.

Често в медийното пространство се представят на широката общественост българи, реализирали се зад граница. В общия случай те разказват причините за техния успех извън нашата страна, с какво животът в съответната държава е по-благополучен  и защо не биха се върнали отново. В рубриката „Лицата на промяната“ Ви показваме наши сънародници, най-често млади, които са избрали друг път – временно или пък постоянно да се завърнат у нас, за да реализират свой проект. Това е нашият начин да извадим положителните примери от настоящето на преден план, тъй като вярваме, че те никак не са малко.

В следващите редове ще Ви представим интервю с 22-годишната Елена Балабанска. Тя е завършила бакалавър „Архитектура“, а след приключването на образованието си се връща у дома, за да се посвети на един проект, който заслужава нашето внимание. Елена и екипа й проявяват жив интерес към една малко позната тема у нас, свързана с дейността на български архитекти зад граница, работили усърдно в над 25 държави по света в периода 1960-1990 година. Във визитната картичка на всички тях влизат емблематични сгради от африкански и азиатски държави като Тунис, Нигерия, Сирия, Афганистан и много други.

Разкажи за себе си с няколко думи.

Казвам се Елена Балабанска. Завърших Немската гимназия в София, а след това заминах да уча архитектура в Manchester School of Architecture към University of Manchester. По време на следването си се заинтригувах от износа на българската проектантска дейност в Африка и Близкия изток по време на социализма. В продължение на 2 години се срещах със специалисти, работили зад граница между 1960 и 1990 година.  Бях учудена колко трудно се намира информация за построените обекти от българи по това време. Имах желанието да превърна проучването в проект, в който група приятели ме подкрепиха.

През януари се роди Сдружение Punct’o, стремящо се да повиши мотивацията и участието на младите хора в различни аспекти от социалния и културния живот чрез интерактивни събития и работилници. Първото отворено за широка публика такова ще е изложба на истории, снимки и чертежи на български проекти за обществени сгради в Африка и Близкия изток, както и интерпретации и анализи на студенти от УАСГ, ВСУ “Любен Каравелов”, НБУ и Manchester School of Architecture. Откриването ще се състои на 15 юни във Vivacom Art Hall.

С какво те заплени архитектурата?

Архитектурата като професионална сфера привлича креативни личности с това, че  обединява инженерни познания и творческа свобода. Архитектът обаче е и изправен пред предизвикателството да анализира и синтезира културно-социалните и социално-икономическите явления в дадена среда.

Как реши да развиваш проекта „Монументални истории: Българска архитектура зад граница между 1960 и 1990 година“? Защо един млад човек го вълнува подобен аспект на българската история?

Снимка от личния архив на инж. Гено Генов от строежа на Националния театър в Лагос, Нигерия. Сградата е завършена за рекордните 2 години от български строителни бригади с местна помощ за Втория фестивал на африканското изкуство.В събитието, провело се между 15 януари и 12 февруари 1977 година, участват около 16 000 представители на 56 африкански страни и нации.

По време на следването ми, дискусия с преподавателя ми д-р Лукас Станек провокира любопитството ми към работата на архитекти от бившия Източен блок в Африка и Азия. Той ми препоръча да прочета може би единствената обобщаваща статия, представяща работата на български архитекти и инженери в чужбина по време на социализма, написана от Григор Дойчинов – преподавател в Техническия университет в Грац. В нея той твърди, че стотици родни архитекти са се включили в научно-технически обмен между страни-членки на Съвета за икономическа взаимопомощ. Реших да потърся из онлайн каталози на българските библиотеки и да разпитам приятели архитекти тук – до един всички те бяха озадачени. Любопитно е, че едва ли има човек, който да не е запознат с големия брой български медицински служители, работили в Северна Африка, но малко хора знаят, че част от болниците, в които български доктори са практикували, са проектирани и/или построени от родни специалисти.

Успях да се свържа с десетки архитекти и инженери, които са били активни в България и чужбина по това време. Увлекателните разкази за натрупания опит и за безбройните приключения във времена, когато малко хора са пътували извън страната, ме мотивираха да продължа да събирам информация по темата. Също ме накараха да осъзная, че тук има сериозен проблем с приемствеността между поколенията. Самата аз не знаех до преди няколко месеца, че имам роднина, който е бил инженер на един от най-големите реализирани обекти в Нигерия.

След като завърших, темата продължи да ме вълнува. Тук българската архитектурата от втората половина на ХХ век е недооценена. Обременена от спомена за социалистическия режим, тя е обект на неуспешни ремонтни опити, заличаващи отличителните й характеристики. Заради неудобна днес идеология, голям брой от социалистическите паметници с архитектурно-монументално значение са пред разпад. Проблемът, който наблюдаваме, обаче не е изцяло естетически или политически. Той е свързан с отношението ни към паметта. Разрушаването на паметници и заличаването на архивни документи от този период не е знак, че преходът е към края си.

Разкажи за бъдещите ти намерения по отношение на проекта, както и за самия екип, стоящ зад реализацията му.

Арх. Руси Табаков с вълнение разказа за проектите си зад граница и приключенията си в Афганистан. Той споделя, че за него сградата и околната среда са едно неразривно цяло и архитектът трябва да се съобразява с това.
Погледът му проблясва, когато говори и за другата си страст освен архитектурата – ските и преходите в планината.

По време на проучването разказвах на мои приятели за аспектите на научно-техническия обмен между България и страни от Африка и Азия. Намерихме допирни точки в бъдещите си планове и някак естествено се сформира екип с многостранни интереси и опит. Стефан, един от четиримата съоснователи на сдружение Punct’o, следва “Връзки с обществеността” в Софийски университет. Със Симон пък се дипломирахме по едно и също време, но той завърши “Компютърни науки и икономика” в Ланкастър, а Жени пък следва “Изкуствознание и артмениджмънт” в НБУ. Всички обаче ни обединява идеята, че чрез интерактивни културни събития можем да предоставим достъп до информация, както и пространство за обмяна на опит. Покрай първата работилница, която организирахме – Digital Fabrication Workshop, в проекта се включиха и няколко студенти по архитектура от УАСГ.

“Монументални истории” цели да запознае широката публика и да представи друга гледна точка за родната архитектура от втората половина на ХХ век. Екипът планира издаването на малка книжка, представяща по-голям брой проекти на обществени комплекси, която ще бъде разпространена в библиотеките из страната. Ще открием и поддържаме уеб страница по темата, с качени кратки видео интервюта. Ще продължим да качваме информация и на страницата ни във Facebook: „Българска архитектура зад граница“.

Защо според теб темата, която обхваща проектът ти, е непозната за широката аудитория?

Причините темата да няма широка популярност са няколко и са взаимно свързани. Обменът на строителни услуги между България и бивши колонии започва, когато ръководството на СССР създава Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) – социалистическа алтернатива на Европейската общност, чието приоритетно направление e научно-техническото сътрудничество между страните-членки и техните приятелски държави. При невъзможност за плащане държавите покривали дълга си с различни по характер суровини. Фактът, че предприятията са били успешни на пазара чрез принципи на свободния пазар, поражда противоречия към структурата на социалистическата икономика. Това може би е и една от причините темата да не е широко отразена още тогава.

След 1989 година някои от активните предприятия са закрити или приватизирани. Техните архиви изчезват безследно. Тези два фактора, както и липсата на ефективен диалог по темата, са главните причини за слабата информираност..

Стадионът Охене Джан в столицата на Гана е поредната сграда, дело на български архитект. Завършен и открит е през 1960 година под ръководството на арх. Александър Баров. През 2008 година той става място на провеждане на Футболната купа на африканските нации. За целта е реновиран и модернизиран, за да срещне стандартите на FIFA. Нещо повече – стадионът е и дом на два от най-известните футболни клубове в Африка, а именно Hearts of Oak и Great Olympics.

Смяташ ли, че архитектурата у нас е способна да впечатли с нещо света?

Реторичен въпрос. Имайки предвид географското местоположение и богатата история на България, със сигурност архитектурата по нашите земи може да впечатли. От тракийски гробници през цели възрожденски селища, заоблени модернистични балкончета от края на 30-те до социалистическите мемориални комплекси из цялата страна – България притежава богато архитектурно наследство.

Защо реши да се върнеш в България, макар и временно на този етап.

По време на следването ми често приемах доброволческа работа по света. Пътешествията ме вдъхновиха да ценя времето си и да се занимавам с каузи, в които силно вярвам. Тази енергия пренесох и вкъщи, защото тук се чувствам най-продуктивна.

Смяташ ли, че българската държава трябва да инвестира ресурси за популяризиране на соцтуризма у нас, предвид богатия набор от паметници, комплекси и сгради? Успява ли всъщност тя да осъществи някакви стъпки в тази посока?

Все по-голям е интересът и от историческите събития, и от архитектурното наследство на България от периода 1945-1989 година. Днес, въпреки демонтирането на голяма част от монументите в България, има над 150 паметника, построени по това време. Мемориалните комплекси и ансамбли като паметник „Създатели на българската държава“, „Бранителите на Стара Загора“ и „Пантеон на безсмъртните“ в село Гургулят съчетават градоустройство, архитектура и монументална пластика, характерни за този период.

Както арх. Емилия Кълева разказва пред Списание ”Едно”, през втората половина на ХХ вeк е създаден „мемориалният пейзаж“ в българските градове – възпоменателни препратки под формата на паметници в градските площади и мемориални надписи, типичен единствено за България от всички страни в бившия Източен блок.

Не малко неправителствени организации и млади артисти се интересуват от съхраняването на културното наследство у нас. Започнаха да се появяват „Комунистически турове“ из София и други градове, както и карта на социалистически паметници – socmonuments.com. Тези дейности обаче най-често не срещат финансова подкрепа от държавата. Междувременно, социалистическите монументи и музеи в тези и други местности, биха могли да привлекат десетки туристи от различни краища на България и света, давайки икономически тласък на градове като Димитровград, Шумен и Стара Загора.

След като Отечественият фронт завзема властта на 9 септевмри 1944 година българската държава и общество са връхлетени от драстични промени, които са имали нужда от солидна идеологическа подкрепа. Борбата с „монархофашизма” не подминава и химна на Царство България − „Шуми Марица“. За новата власт песента е „буржоазен остатък“, несъвместим с новата действителност. Този химн символизира Царство България, а за марксистко-ленинската историография това е един фашистки режим и споменът за него трябва да бъде изкоренен с цената на всичко.

От 1947 до 1950 година като заместител на „Шуми Марица” се изпълнява химна на БКП „Републико наша, здравей!“.

Републико наша, здравей!

Ярема на робство сурово

И мрака на сива съдба

Ний сринахме с огън и слово

В жестока неравна борба.

Припев:

Републико наша народна,

Републико наша здравей!

Земята ни днес е свободна,

Свободно днес всеки живей!

За нас свободата е свята

И ние ще браним с любов

Кръвта на борците, пролята

По всяка падина и ров.

За наши и чужди тирани,

Родино, в теб няма простор!

Ний помним безбройните рани,

Фашисткия кървав терор.

Съществува предположение, че в този период е използван и югославският химн „Хей, славяни!”  – това е общославянски марш и има общо със съществуващите проекти за създаване на голяма южнославянска държава (Югославия) с участието на България. За добро или зло, след разрива в отношенията между Тито и Сталин през 1948 година шансът това да се случи става нищожен.

Герб на Народна Република България.
Източник: diagnosa.net

Хей, Славяни!

Хей, славяни, все още жив е

духът (речта) на нашите предци

Докато сърцето за народа бие

на техни наследници.

Жив е, жив е духът славянски

ще живее с векове,

Не ни плашат ни бездни адски,

нито огнените гръмове.

Нека сега и над нас

със буря всичко да се разнесе

Скала се пука, дъбът се цепи,

Земята нек се разтресе.

Ние стоим твърдо

като крепост.

Проклет да е предателят

На своето отечество!

В края на 40-те години на XX век е обявен конкурс за химн на Народна република България. Конкурса е спечелен от песента написана от: Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Младен Исаев,  музиката е написана от Георги Димитров и колектив.

Българийо мила

„Българио мила, земя на герои,

неспирен и мощен е твоят възход.

Да крепне навеки съюзът ни боен

с могъщия братски съветски народ.

Припев:

Слава републико наша свободна!

Страж на мира непреклонно бъди!

Враг ли нападне земята ни родна,

В бой до победи ни смело води!

Великото слънце на Ленин и Сталин

с лъчите си нашия път освети.

Димитров за подвиг сърцата запали,

в борбата и в мирния труд ни сплоти.

Строим ний заводи, разкриваме мини,

нивята широки задружно орем.

За нашата скъпа, прекрасна родина

готови сме труд и живот да дадем“

Песента „Българийо мила” е утвърдена като химн през 1950 година и е използвана до 1964 година. Прави впечатление, че химнът е изключително политизиран и повлиян от марксизма. След по-внимателен преглед може да се заключи, че „Българийо мила” е олицетворение на българския „суверенитет”. Едва ли съществува друга европейска страна, която да се прекланя пред делото на Сталин, Ленин и техният довереник Георги Димитров в своя национален химн. Редно е да се запитаме, щом химнът е така безмилостно „опропаганден”, „Какво се случва с културата?”. Всеки културен жанр минава през щателната редакция на БКП и бива преправян в зависимост от нуждите на партията.

Георги Джагаров на гости на Кеворк Кеворкян

За щастие сред хората с партиен билет е останала съвест и чувство за национално достойнство. Всъщност това е един човек и той се казва Георги Джагаров, който по случайност е близък приятел на Тодор Живков и може да си позволи, дали на шега, дали сериозно, да отправи критика към управлението на „вожда“. През 1961-1962 година поетът Георги Джагаров започва полемика за замяна на твърде съветския химн. Това достига до ушите на Т. Живков. Запазена е стенограма от разговора между тях:

ТЖ :Защо, Джагаров! Събираш разни компании и не харесваш нашия химн! Защо така бе, момче? Какво му е лошото на химна? Писали са го най-талантливите наши поети- Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Младен Исаев! Композиторите забравих.

ГД :Хората не го пеят….

ТЖ: Как да не го пеят? А ти знаеш ли го?

ГД: Не…

ТЖ:Между нас казано, и аз не го знам. Пфу! Пфу! Първи секретар на ЦК, а да не знае националния химн! Но съветските другари го пеят. Веднага хващат мелодията. Може би са по-музикални от нас.

ГД: Защото не правят разлика между нашия и техния химн.  Те пеят, ние мълчим.

ТЖ: Ха-ха-ха! Това ли било! Прав си, прав си Джагаров! Мене слон ме е настъпил по ухото, но все пак долавям….Прав си, че двата химна си приличат. Приличат си бе, като две капки вода! Докъде сме стигнали в укрепването на българо-съветската дружба, а!

Този откъс говори много за морала и културата на управляващата партия, в която лидерът не знае химна на своята „република“, но го харесва, защото държава покровителка го одобрява. Не е важно ние да знаем химна си или дори да го харесваме, достатъчно е нашият „голям брат” да е доволен. Благодарение на усилията на Георги Джагаров в началото на 60-те години е обявен нов конкурс . През 1964 година е обявен новият химн на Народна Република България. Този път е избрана песента на Цветан Радославов „Мила родино“, написана през 1885 година. Естествено, тя е преработена според нуждите на БКП и придобива следния вид:

Мила  Родино

Горда Стара планина,

до ней Дунава синей,

слънце Тракия огрява,

Над Пирина пламеней.

Припев: Мила Родино,

ти си земен рай,

      твойта хубост, твойта прелест,

     ах, те нямат край.

Паднаха борци безчет,

За народа наш любим.

Майко, дай ни мъжка сила

Пътя им да продължим!

Припев: Мила…

Дружно, братя българи!

С нас Москва е в мир и в бой!

Партия велика води

нашия победен строй.

На 8 септември 1964 година президиума на НС утвърждава новия химн. Тук следва да бъде признат и особения принос на Георги Джагаров, който е имал смелостта да противоречи на Тодор Живков с ясното съзнание, че думите му могат да го изпратят в лагер. Основна разлика между химна, избран през 1949 година, и „Мила Родино”, е че първият е изключително близък до този на СССР. А песента „Мила Родино” е написана през 1885 година, което напомня за българската държавна традиция. И все пак ние оставаме в желязната хватка на Източния блок, а химнът на България остава непроменен до разпадането на блока през 1989 година.

Съвременен вид на химн на Република България.
Източник: www.y-petrov.com

След 10 ноември 1989 година България тръгва по пътя на прехода от „социализъм” към демокрация. А този преход е свързан с промени във всеки един аспект от живота на българското общество. Естествено, промените не подминават и химна на страната. Започват дебати, които трябва да изберат химна на демократична България. Сред предложенията присъстват старият химн „Шуми Марица!”, като сред най-обсъжданите варианти е и песента „Върви народе възродени”. В крайна сметка за химн е избрана отново песента „Мила Родино”, но без куплета добавен през 1964 година.

Мила Родино

Горда Стара планина,

до ней Дунава синей

Слънце Тракия огрява,

над Пирина пламеней.

Припев: Мила Родино,

ти си земен рай,

твойта хубост, твойта прелест,

ах, те нямат край!

Впечатление прави фактът, че падането на „социализма” не води до коренна промяна в химна на българската държава, а само до неговото изменение. Този факт кореспондира по интересен начин с българското схващане за „прехода”, че за последните 27 години нищо или много малко се е променило.  Случайност или не… това е въпрос на гледна точка.